Джулс Мулен
Али Хюс прави секс понякога (1)

Последният уикенд

В края на краищата грешката беше на Хари.

Онзи петък Хари Гудман бе обещал да помогне в къщата на професор Хюз. Същото бе обещал и предишния петък, и по-предишния…

Но това беше Нова Англия и бейзболният сезон на 2004-а. Същата пролет „Сокс“ бе победил „Ню Йорк Янкис“ с деветдесет и осем на шейсет и четири и през въпросния октомври пометоха Кардиналите и завоюваха първо място в сериите от осемдесет и шест години насам.

Хари бе израснал в Южен Бостън в бурно време. Твърдеше, че го чувствал, че усещал как от победен се превръща в победител, и чакаше с нетърпение несигурното бъдеще след успеха…

Така че прекарваше повечето от дните си, като си успокояваше нервите в кръчмата на Мълиган.

 

 

Али се измъкна от задната врата на Робинсън, избягвайки шефката си Присила Патриша Миър.

Тръгна на изток зад Менкоф, Бракет и Портридж и когато стигна до Браун Стрийт, зави наляво, като се молеше на Бог да успее да влезе и излезе от Пемброк Хол, преди да се е натъкнала на Присила или да е чула гласа й.

Имаше само един ангажимент. Един студент: Джейк Бийн. Нищо друго. След това можеше да се върне вкъщи и да се срещне с Хари.

Джейк я бе изпуснал след лекцията. Сред множеството студенти вместо наляво Али бе тръгнала надясно, а той кривна надясно вместо наляво, мина през входната врата и излезе на „Браун“ откъм Уотърмен Стрийт.

Джейк пое на север и я забеляза на Мийтинг Стрийт.

— Професор Хюз! — затича се той към нея. — Професоре!

Тя се изкачи по „Пемброк“, прескачайки през едно стъпало, помъкнала раницата си, с телефон, долепен до ухото. Разговаряше с помощник-шефа на полицията на Източната провинция.

— Значи, не крадците сте арестували? Били са други? — Тя се чувстваше объркана.

— Доктор Хюз! Професоре! — отново извика Джейк от другия край на улицата, докато тичаше след нея.

Али потъна вътре. Не го бе чула. Само заради двете лекции (макар и най-популярните сред студентите), които изнасяше всеки семестър в претъпкана до пръсване зала, тя едва ли се чувстваше доктор по каквото и да било, дори не и асистент.

 

 

Закъсняваше с проверката на дипломните работи. Във вторник асистентката й Йоко й се бе обадила през сълзи:

— Професоре, болна съм!

— Йоко? Къде си? — Йоко не бе отговаряла на обажданията й.

— Не мога да ходя!

— Лола ми каза…

— Разработките са у мен. Взела съм ги погрешка в Омаха!

— Значи си… вкъщи?

— Съжалявам! Толкова съм глупава! Толкова съм тъпа!

— Престани. Моля те.

— Такъв съм идиот!

— Успокой се, за бога. Изпрати ми ги по пощата. Майка ти там ли е?

— По пощата ли?

— Ще им поставя оценка. Не е кой знае какво. Става въпрос за твоето здраве.

Йоко замълча.

— Наистина ли?

— Разбира се. Може ли майка ти да ги изпрати днес? С експресна поща? Десет-двайсет кинта?

— Мамо? — извика Йоко някъде встрани от слушалката, после каза на Али. — Почакайте. — После отново: — Мамо! Професоре?

— Колко са?

— Само… само двайсет и една?

Али се опита да осмисли чутото. Двайсет и една разработки означаваха поне двайсет и един часа проверка. Тя въздъхна.

— Питаш ли ме, или ми казваш?

Йоко винаги завършваше изреченията си с възходяща интонация, все едно задаваше въпрос. В известен смисъл, помисли си Али, тази интонация имаше за цел да прикрие интелекта й и да я направи да изглежда по-несигурна, отколкото всъщност беше. Йоко бе първенец в класа си в Йейл.

Йоко отново се обади:

— Двайсет и една. Но само девет нямат оценки.

Али се усмихна.

— Девет. — Щеше да се справи. — Ще ги прегледам. Оздравявай.

 

 

— Професоре! — извика Джейк, като влетя в сградата и препусна по стълбите към втория етаж.

Али затвори вратата на кабинета си и я заключи. Остави раницата си напряко на бюрото и събра съчиненията от Омаха.

Закъсняваше за срещата с Хари, но пък и самият той го правеше, и то не само с минути. Хари винаги закъсняваше с два часа. Когато се появеше. Ако въобще се появеше.

— Значи, са на свобода? Това ли ми казвате? Все още вилнеят? — попита тя заместник-шерифа.

Историята пълнеше първите страници на „Браун Дейли Херълд“: „Банда крадци прави големия удар“.

Две седмици по-рано епидемия от кражби с взлом бе връхлетяла улицата на Али, на три километра от студентското градче. Три сутрешни кражби, три среднощни грабежа, трима престъпници със скиорски маски, въоръжени от глава до пети. Неин съсед бе забелязал единия да отмъква репродукция на известен художник.

Али беше наела Хари да постави резе на задната врата и да приключи с работите, които бе започнал през март.

— Всички работи, Хари — бе подчертала тя, докато разговаряха.

Уговорката бе за уикенда. Хари щеше да бъде в къщата в един, а Али бе затънала до гуша в четене и писане на оценки.

Обичаше викторианската къща, която беше наела, независимо че тя вече се разпадаше. От шест години сама плащаше на Хари да сменя керемиди, да почиства водосточни тръби и да уплътнява прозорци. Знаеше, че постройката гние, но правеше всичко по силите си, за да я поддържа суха и уютна. За да могат двете с Лизи да имат покрив над главата си. „Не е петзвезден хотел — отвръщаше тя, когато майка й се оплакваше, — но е дом.“

Трима ниски мъже с три черни маски обаче бяха по-страшни от течове и мухъл.

Не че в дома й имаше нещо за крадене. Стаите бяха пълни с находки втора употреба: стари дървени маси, още по-стари столове; бюра и легла, които Али бе купила от евтините магазини и от Армията на спасението в Нюпорт и Бостън.

Затвори телефона точно преди на вратата да се почука. Възможно ли беше да е Миър?

— Да? — провикна се тя. — Кой е?

— Джейк Бийн!

Беше се обадил в понеделник и бе помолил за двайсет минути от работното й време, за да говорят за годишния му реферат, на който бе получил двойка.

Тя пристъпи към вратата и я отвори. Когато го видя, изненадано направи крачка назад.

— Вие ли сте Джейк?

— Имам уговорен час.

— Да! Разбира се! — Тя се отдръпна, за да влезе младежът. — Не ви познах. — После затвори вратата. Джейк се обърна и й подаде ръка. Али я пое.

— Простете ми. Имам двеста студенти… Невинаги успявам да свържа лицето с името. — Досега Али бе мислила, че Джейк Бийн е високият рус младеж, който непрекъснато се усмихваше и седеше на първия ред.

Не й се вярваше. Нима този беше Джейк?

Джейк Бийн ли се спотайваше на последната банка?

Не бяха разговаряли, но момчето се въртеше в мислите на Али от три години.

Приличаше на онзи рокпевец от гимназията — в Ексетър или Андовър, — момчето, по което точеше лиги всяко тъмнокожо момиче^[1]: Джон Майър, Мейър или Мойър, или както му беше името в простичката, но натрапчива мелодия на „Тялото е земя на чудесата“. Джейк й напомняше за него, но бе значително по-красив. Беше един по-мъжествен негов вариант. По-ъгловат, по младежки чаровен, но и по-необуздан. Все едно беше модел на Хюго Бос.

 

— Професор Хюз. Не съм пропускал нито една ваша лекция. Подпишете ми книжката. Моля ви.

Али разлисти реферата му.

— Нека го обсъдим — любезно предложи тя. В същия момент телефонът й иззвъня. Тя се взря в номера на дисплея. — Съжалявам, изчакайте. Налага се да се обадя. — Тя се обърна и вдигна. — Хари? — Заслуша се и ядът й нарастваше с всяка чута дума. — Наистина ли, Хари? Сериозно? За трети път отменяш уговорката си с мен този месец… Можеш ли да дойдеш и да поправиш… — Тя послуша още миг. — Не, добре. А не, Хари, не ми се обаждай. Сбогом, Хари. — Тя затвори и пое дълбоко дъх.

— Всичко наред ли е?

— Не — отвърна Али. — Дъщеря ми навършва десет след четири дни, а високото легло, от което се нуждае… Майсторът Хари отлага да го сглоби три пъти поред.

— Имате дъщеря?

— Да — отвърна тя и се засмя. — Извинете — такъв е животът ми!

Почувства се неловко. От години Лизи я молеше за високо легло. Али спести малко пари и най-после го купи за рождения ден на дъщеря си. Леглото от седмици кротуваше в мазето, на части, в очакване да бъде сглобено.

Освен това й трябваше ключалка. За задната врата. Задължително бе да се подсигурят и прозорците на долния етаж.

Толкова много нужди…

Поклащайки глава, тя придърпа към себе си реферата на Джейк и взе една химикалка.

— Ще намеря друг майстор.

— Ами съпругът ви? Той не може ли да се справи?

Али вдигна очи, после погледна надолу. Въпросът беше напълно естествен, но все пак личен.

— Нямам съпруг — отговори тихо тя. — Аз съм… как да се изразя… самотна майка.

— Аз ще свърша работата.

— Моля? — Тя се съсредоточи върху страницата, съдържаща биографичен очерк за живота на Анаис Нин^[2].

— С леглото.

— Благодаря. — Али вдигна поглед. — Не разбрах. С какво?

— С брат ми сме нещо като бригада. Сглобяваме библиотечки, мебели от „Икеа“, къщички за кукли. Знаете ли колко умение — майсторлък се изисква, за да задвижиш асансьора на Барби?

Али се засмя.

— Знам — отвърна тя. — Ах, този асансьор! — Побъркана работа. Лизи имаше собствена „Къща на мечтите“. — Да се върнем към първата част… Звучи толкова дилетантски.

Погледът на Джейк се плъзна по Али и се понесе навън през прозореца, към дърветата.

— Не ме бива в писането — промълви той. — Пет пари не струвам.

— Нищо подобно. Идеите ви са великолепни. Поне повечето. Но очеркът е прекалено дълъг. Отначало прибягвате към явно приповдигнат тон. — Тя го погледна. — Защо?

— За да изглежда по-интелигентно.

— Но вие сте интелигентен. А после се преобразявате. — Али прелисти страниците. — Тонът ви се променя с четвърт оборот. Напълно изоставяте темата и изписвате четирийсет страници с врели-некипели.

— Увлякох се.

— Отклонили сте се от въпроса: тантричен секс, Бритни Спиърс?

— Да, за което съжалявам.

— Тази част — продължи тя и посочи към един абзац. После зачете на глас. — „В попкултурата по-възрастните жени са низвергнати, но мисля, че стават за секс.“ — Тя го погледна. — Стават за секс?

— Точно така.

— Но да споменете секса в годишния си реферат?

— Посъветвахте ни да подчертаем мнението си — отговори той. — Такова е моето.

— Или „Посредственият секс е като хамбургер. Свещеният секс е като пържола в луксозен ресторант“. Определено интригуващо, но какво означава?

— Трябва да се основава на любов — обясни Джейк.

— Нужна ли е любов, за да бъде вкусно месото?

— Сексът, като всичко друго… Професор Хюз, разрешавате ли да продължа?

— Слушам ви. — Али се облегна назад.

Джейк се наклони към нея.

— Всичко съществува като математическия континуум. Едра крава, дребна крава. Страхотен секс, посредствен секс. А Анаис Нин, ако ме питате, е на дъното на пирамидата на чукащите се. Простете ми френската приказка.

— „Чукане“ не е на френски.

— Защо тогава този курс е посветен на нея?

Алис се усмихна.

— Съгласна съм с вас.

Джейк се изненада.

— Наистина ли?

Али въздъхна.

— Ако деканът обяви, че спешно търси преподавател за популярен курс, защото титулярният преподавател си е взел една година отпуск, за да я посвети на изследователска работа, примерно върху периода на осемдесетте в Гърция и Италия…

Джейк се усмихна.

— Та ако поканят никому неизвестна даскалица като мен да води този курс, тя не може да не се съгласи. Особено ако отзивите за нея са приемливи.

Али замлъкна.

— Съжалявам — промълви тя. — Кафето ми дойде в повечко. Съвсем се разприказвах.

— Е — усмихна се Джейк. — Тя е лъгала като дърта циганка.

— Кой?

— Нин. Не е ли въпросната…

Прекъснаха го четири бързи почуквания по вратата. Обичайните за Миър туп-туп-туп-туп. Али замръзна. Отново се потропа.

— Идвам! — отвърна тя и се стегна за предстоящия сблъсък, докато ставаше от стола. Джейк видимо се обезпокои.

Тя прекоси стаята и отвори.

— Присила! Здравей!

— Оставих ти съобщение — ядосано заяви Миър. — Къде са ти оценките?

— Ще бъдат готови — отговори Али. — Още в понеделник. На една от моите асистентки се наложи да се прибере вкъщи.

— Коя? — попита Миър и скръсти ръце, гушнала дебело тесте съчинения.

— Тя беше…

— Коя?

— Моля те — примоли се Али, — не ме принуждавай да ти отговарям.

— Трябва да престанеш да ги… дундуркаш…

— В момента съм с един студент. В понеделник, нали се разбрахме?

Миър се приближи до нея.

— Къде е?

— Той е… той е точно… — Тя разтвори широко вратата, за да покаже Джейк. Младежът помаха с ръка.

— Виж ти — промърмори Миър.

— Извинявай, че не отвърнах на обаждането ти. Представях на секретаря списъка на дипломантите.

— Добре — примири се Миър и се обърна да си ходи, а високите й токчета зачаткаха по пода.

Али се изправи и застана неподвижно за момент. После погледна Джейк и затвори вратата. Седна и вдигна поглед.

— Някой обичал ли те е толкова силно, че любовта, просто да блика от очите му? — попита шеговито тя.

Джейк се усмихна.

— Миър ли?

— Тя би желала да съм марксист. Гледаме на живота… под различен…

— Ъгъл?

— Именно. Докъде бяхме стигнали?

— До лъжкинята. Нин. Омъжена едновременно за двама. Изневерявала и на двамата си съпрузи.

Али кимна.

— Секс с баща си, за да си отмъсти? Защото ги е напуснал? Била е развратница и истински социопат — продължи Джейк.

Али се усмихна.

— Но е била продуктивен писател. За разлика от теб.

Джейк сви рамене и извърна поглед. Бузите му порозовяха.

— Може би.

— Моля те, не се безпокой. Ще ти разпиша книжката, но…

— Какво? Ще я разпишете ли?

— Да, но…

— Обичам ви!

— Моля?

— Обичам ви! Благодаря!

Али се засмя.

— Но писането ти! Джейк. Не може да ми предаваш петдесет и две страници, когато изисквам дванайсет.

— Тя взе няколко реферата от бюрото си. — Виж. Погледни. Това са три години от живота ти. — Издърпа съчиненията в скута си и избра две от тях. Едното бе писано по средата, а другото — в края на учебната година, всяко по осемдесет страници. — Помниш ли ги? — И му ги подаде.

Той сведе очи.

— Аз… писах ги в първи курс.

— Прочела съм ги всичките. Пазя ги.

— Защо?

— Никой от асистентите ми не знае какво да прави с тях! Каква оценка да им постави! — Али се засмя. — Ами това, за „Триъгълния огън“, за „Жените и професиите им“? Осемдесет страници!

— Това беше любимият ми урок. Имах вдъхновение. Какво да кажа?

Али стана и издърпа от рафта книга с меки корици.

— „Елементи на стила“. Най-важното е да си по-кратък. — Подаде му я, но Джейк не посегна да я вземе. — Заповядай — настоя тя.

— Мога да си я купя.

— Имам още една.

— Вижте, женският пол е любимата ми тема…

— Джейк, писането…

— Няма да продължа следващата година.

Али застина и изненадано замълча.

— Нужно ми е да премина курса. В случай че се преместя в друг университет. Когато и да е. Някой ден. Но таксите на „Браун“ са безобразни, а не искам да вземам кредит. Няма да продължа.

Али примигна. Разбираше. Тя извади късмет при следдипломната си квалификация в „Браун“: дарения, стипендии, работа като асистент, лекции, предложени от факултета по икономика… Но сега, след като вече бе защитила дисертацията си, се давеше в студентски заеми. Тя остави книгата на писалището си и седна.

— Затова исках да сглобя леглото ви. Трябват ми пари.

— Разбирам — отговори тя и обмисли въпроса. Нужна й беше помощ. Не просто потребност. Имаше въпиеща нужда от помощ. — Можеш ли да поставяш резета?

— Вие купили ли сте вече?

— Да.

— Надявам се, че не сте взели евтино. Харесвам „Шладж“. Убеден съм, че са неразбиваеми.

Али кимна.

— Имаше обири. На моята улица. През изминалите две седмици. Прозорците се нуждаят от…

— Укрепване на дограмата. И да се поставят регулатори на климатиците. Имате ли регулатори?

Али го изучаваше, докато той говореше.

— Имам, но можете ли да ги монтирате?

Джейк кимна.

— Инструментите ми са в багажника. Паркирал съм до „Тайър“.

Освен това вратата на стаята на Лизи скърцаше. Али искаше да влиза и да излиза, когато дъщеря й спи, без да я буди. Знаеше, че пантите трябва да се смажат или каквото се наричаше там, но не беше сигурна дали не са се изметнали.

Беше ли… беше ли… конфликт на интереси? Да наеме Джейк? Посещаваше лекциите й в крайна сметка.

— Професор Хюз — подхвана Джейк. — Майка ми нямаше съпруг, но имаше четирима синове. Знам как е. Грижиш се за всички останали, а никой не се грижи за теб. Нека ви помогна. А вие ще помогнете на мен.

— Джейк — започна да обяснява тя. — Не съм сръчна. Очаквах Хари да свърши много неща — за целия уикенд. В събота, в неделя…

Джейк се примоли.

— Седем кинта на час. Ще свърша всичко.

Али го изгледа изпитателно.

Всеки семестър Джейк пристигаше преди нея и винаги си тръгваше последен. Стоеше дълго в класната стая или в коридора, сякаш имаше въпроси, но никога не се приближи, никога не я заговори и нито веднъж не вдигна ръка в час.

Често по средата на лекцията Али заставаше до него, а той й се усмихваше така, че й спираше дъха и смущаваше мислите й.

Очите му срещаха нейните, сякаш преценяваше нещо — Али или лекцията й, тя не можеше да разбере кое от двете, но той очевидно се забавляваше.

В един момент бе решила да не му обръща внимание. Момчето в галерията, казваше си тя, не бе там, за да учи. Младежите от задните редове седяха там по свое желание, не по задължение. Седяха отзад в знак на протест.

Тя не бе и допускала, че момчето отзад е точно онзи Джейк Бийн с „любовните писма“, както асистентката й ги наричаше — пламенни, но безкрайни.

— Добре — съгласи се накрая тя и кимна. — Да действаме.

— Да дойда ли с вас?

— Да — отвърна тя, взе книгата и му я подаде.

— Чудесно — пое я Джейк.

— Благодаря — каза с признателност тя.

— Не, аз ви благодаря.