Дарън Шан
Реки от кръв (6)

Глава пета

Фамилията на Деби беше Хемлок, което означаваше бучиниш — някакво силно отровно растение — и тя я мразеше.

— Отвратително е! — жалваше се тя.

— Не е толкова зле — успокоих я. — На мен ми харесва.

— Което показва твоята липса на вкус — изсумтя Деби.

Тя нямаше братя и сестри, живееше в града отскоро. Баща й беше компютърен специалист и обикаляше целия свят със семейството си. От раждането й досега се бяха местили пет пъти.

Споменах, че и аз съм пътувал доста. Не й казах за „Циркът на кошмарите“, а обясних, че съм постоянно в движение, тъй като баща ми е търговски пътник.

Деби се зачуди защо никога не го е виждала на площада.

— Теб и брат ти съм ви засичала, но него — никога.

— Той става рано — излъгах. — Излиза преди зазоряване и се връща по тъмно.

— И ви оставя сами в хотела? — Тя сви устни замислено. — А не ходите ли на училище?

Побързах да сменя темата и свалих едни червени ръкавици от рафта.

— Такива ли търсиш?

— Почти — отвърна Деби, след като ги огледа внимателно. — Моите бяха малко по-тъмни.

Отидохме в друг магазин да огледаме плейърите. Не носех достатъчно пари у себе си, така че не купих нищо.

— На разпродажбата след Коледа ще ги пуснат на половин цена — въздъхна Деби. — Но какво да се прави? Ако изчакаш, ще излезеш скръндза.

— Парите не са проблем — отговорих. Винаги можех да поискам от господин Крепсли.

И в следващите два магазина не намерихме същите ръкавици и решихме да се поразходим, вече се стъмваше и по витрините грееха разноцветни лампички.

— Обичам тази част от деня — каза Деби. — Все едно единият град си ляга и се събужда друг.

— В който обикалят свирепите създания на мрака — подхвърлих аз, мислейки си за господин Крепсли.

— Хммм… — Тя ме изгледа странно. — Откъде си? Не мога да позная по говора ти.

— Отдалеч — отвърнах уклончиво. — Не съм оттук.

— Не искаш да ми кажеш, така ли? — попита Деби направо.

— Татко не ни разрешава — излъгах.

— Защо? — попита тя предизвикателно.

— Не мога да ти кажа — усмихнах се вяло.

— Хммм… — изсумтя отново Деби, но повече не настоя. — Как е хотелът? Изглежда доста мрачен. Така ли е?

— Не — отговорих. — По-добър е от повечето, в които съм бил. Персоналът не те гони, ако си играеш в коридора. А някои от гостите… — Разказах й за онзи, който обикаляше чисто гол.

— Не може да бъде! — изпищя тя. — Шегуваш се!

— Честна дума — заклех се.

— И не го изхвърлят?

— Той си плаща. Има правото да се разхожда, както си иска.

— Трябва да намина някой път — усмихна се тя.

— Заповядай — ухилих се и аз. — Но да не е през деня — добавих, като си спомних за господин Крепсли. Не ми се мислеше какво щеше да стане, ако попаднеше на спящия в съседната стая вампир.

Поехме обратно към площада. Харесваше ми да съм с Деби. Знаех, че не бива да се сприятелявам с хора, беше опасно, но ми беше трудно да устоя. Откакто бях станал наполовина вампир, не бях общувал с много свои връстници, освен с Евра.

— Какво ще кажеш на родителите си за ръкавиците? — попитах я, когато стигнахме до вратата на дома й.

Тя сви рамене.

— Истината. След това ще се разкашлям и ако имам късмет, те ще се смилят над мен и няма да ми се карат.

— Дяволски план! — засмях се.

— Какво друго да очакваш от човек с фамилия Хемлок? — усмихна се Деби и после ми предложи: — Не искаш ли да влезеш?

Погледнах си часовника. Господин Крепсли вече трябваше да е станал и сигурно беше излязъл. Не исках да оставям Евра сам за дълго, ако решеше, че не му обръщам внимание, можеше да се разсърди и да се върне в цирка.

— Друг път — отклоних поканата. — Късно е. Трябва да се прибирам.

— Както искаш — кимна тя. — Може да дойдеш утре, ако желаеш. По всяко време. Аз ще съм вкъщи.

— Не ходиш ли на училище? — учудих се аз.

Деби поклати глава.

— Тъй като от другата седмица и без това ще сме във ваканция, мама реши да ме пусне на училище направо след Нова година.

— Но ти е позволила да обикаляш да си търсиш ръкавици?

Тя смутено прехапа устни.

— Мама не знае, че се разхождам навън — призна тя. — Тръгнах с такси, казах й, че отивам на гости у една приятелка. Предполага се, че ще се върна също с такси.

— Аха! — усмихнах се. — Чудесен шанс за изнудване.

— Само посмей! — заплаши ме Деби. — Ще ти забъркам някоя магическа отвара и ще те превърна в жаба. — Измъкна от чантичката си ключ, но преди да го пъхне в ключалката, се спря и се обърна към мен. — Утре нали ще дойдеш? Ужасно скучно е да стоиш сам. Тук все още нямам кой знае колко приятели.

— А как ще обясниш на майка си? Не можеш да й кажеш, че си се запознала с мен в таксито, нали?

— Прав си. — Тя присви очи замислено. — Не се бях сетила за това.

— Не върви да кажеш, че сме се срещнали на улицата и си ме поканила заради сините ми очи — отбелязах.

— Дори не си със сини очи! — разсмя се тя. — В такъв случай, може аз да дойда в хотела? После ще отидем на кино и ще обясня на мама, че сме се запознали там.

— Добре — кимнах и й казах номера на стаята. — Но да не е много рано — предупредих я. — Почакай да се стъмни.

— Добре — кимна тя и потропа нетърпеливо на стъпалото. — Е?

— Какво?

— Няма ли да ме попиташ?

— Какво да те попитам?

— Дали искам да дойда с теб на кино.

— Но нали току-що…

— Дарън — въздъхна тя. — Момичетата не канят момчета да излязат заедно.

— Така ли? — премигах объркано.

— Май ти е за пръв път, а? — Тя се усмихна. — Хайде, попитай ме дали ще дойда с теб на кино.

— Добре — въздъхнах. — Деби, искаш ли да отидем утре на кино?

— Ще си помисля — отвърна тя, отключи и се скри вътре.

Момичета!