Дарън Шан
Реки от кръв (4)

Глава трета

Реших сам да изпълня номера с Мадам Окта — паяка на господин Крепсли. Спокойно можех да се оправям с нея. Освен това ми беше интересно да се пробвам в ролята на вампира. Много пъти се бях качвал на сцената, но винаги само като негов помощник.

Редът ми беше след Ръкокракия Ханс, който можеше да изтича сто метра на ръце за осем секунди, и страшно се забавлявах. Публиката ми ръкопляска силно и след това продадох много паяжини от захарен памук.

След представлението останах при Евра. Разказах му за появата на Гавнър Пърл и го попитах какво знае за вампирските генерали.

— Почти нищо — призна той. — Чувал съм за тях, но никога не съм ги виждал.

— Ами Съветът?

— Май е някаква среща, която се организира на всеки десет или петнайсет години — отвърна Евра. — Голямо събрание, на което обсъждат всичко, което се е случило през изминалия период.

Той не можа да ми каже нищо повече.

Няколко часа преди зазоряване, когато Евра отиде да се погрижи за змията си, Гавнър Пърл излезе от караваната на господин Крепсли — вампирът предпочиташе да спи в мазета, но в старата мелница нямаше подходящо помещение — и ми предложи да го изпратя до края на лагера.

Генералът вървеше бавно и потриваше белезите по лицето си — същото правеше и господин Крепсли, когато размишляваше.

— Харесва ли ти да си наполовина вампир, Дарън? — попита той.

— Не особено — отговорих искрено. — Вече свикнах, но като човек бях по-щастлив.

Гавнър кимна.

— Нали знаеш, че ще пораснеш по-бавно и че ти предстои дълго детство? Това не те ли притеснява?

— Притеснява ме — кимнах. — Очаквах с нетърпение да стана голям. И сега ми е малко кофти, че ще отнеме толкова време. Но нищо не мога да направя, нали?

— Да — въздъхна той. — Това е проблемът с превръщането във вампир: няма връщане назад. Затова и не се занимаваме с деца, а търсим хора, които съзнават какво вършат и са готови да загърбят човешката си същност завинаги. Лартън не е трябвало да те взема със себе си. Сгрешил е.

— Затова ли казахте, че ще го съдят? — попитах.

Генералът кимна.

— Да, сега ще трябва да понесе отговорността за постъпката си. И ако не успее да убеди генералите и принцовете, че извършеното от него не представлява заплаха за нас… — поклати мрачно глава.

— Ще го убият ли? — попитах тихо.

Той се усмихна.

— Съмнявам се. Лартън се радва на голяма почит и уважение. Сигурно ще го пернат през пръстите, но едва ли някой ще посмее да поиска главата му.

— А вие защо не взехте сам решение?

— Всеки генерал има право да съди обикновените вампири — обясни Гавнър. — Но Лартън ми е стар приятел. По-добре е съдията да е безпристрастен. Дори и да беше извършил истинско престъпление, щеше да ми е трудно да го накажа. Освен това, Лартън не е обикновен вампир. На времето той също беше генерал.

— Наистина ли? — гледах го смаяно, не вярвах на ушите си.

— И то доста високопоставен — кимна той. — Беше на косъм да го изберат за принц, но той се отказа и замина.

— Принц ли? — повторих невярващо. Трудно ми беше да си представя господин Крепсли с корона и кралска мантия.

— Така наричаме нашите предводители — обясни Гавнър. — Те се избират сред най-благородните и уважавани вампири.

— И господин Крепсли за малко не е станал един от тях? — попитах. Генералът кимна. — Какво се е случило? Как така накрая се е озовал в пътуващ цирк?

— Отказа се — обясни той. — Оставаха му само две години до официалното встъпване в длъжност, когато една нощ обяви, че му е писнало и повече не иска да има нищо общо с генералите.

— Защо?

Гавнър сви рамене.

— Никой не знае. Лартън не даде повече обяснения. Може би просто битките са му дошли в повече.

Канех се да попитам срещу кого водят битки генералите, но в този момент подминахме и последните къщи, Гавнър Пърл се усмихна и протегна ръка.

— Малко тичане ще ми дойде добре — измърмори доволно.

— Тръгвате ли си? — попитах.

— Налага се — кимна той. — Чака ме доста работа, отбих се тук само защото ми беше по път. Ще ми се да можех да остана и да си побъбрим с Лартън за доброто старо време, но няма как. Е, предполагам, че скоро и Лартън ще замине.

Наострих уши.

— Къде ще ходи?

Гавнър поклати глава и се ухили.

— Съжалявам. Жив ще ме одере, ако ти кажа. И без това наговорих повече, отколкото трябваше. Нали ще си мълчиш, че съм го издал за миналото му на генерал?

— Щом искате — отвърнах.

— Благодаря. — Той се приведе и ме погледна в очите. — Понякога Лартън е голям чешит. Не споделя с никого и трябва да му вадиш думите с ченгел от устата. Но е добър вампир, един от най-добрите. Не би могъл и да се надяваш на по-опитен учител. Вярвай му, Дарън, и няма да сгрешиш.

— Ще се опитам — усмихнах се аз.

— Този свят крие доста опасности за нас, вампирите — продължи тихо генералът. — Много повече, отколкото предполагаш. Ако останеш с Лартън, ще имаш много по-добри шансове да оцелееш. Живял е толкова дълго, че няма как да не е научил един-два полезни номера.

— На колко години е?

— Не знам точно — отвърна Гавнър. — Сто и осемдесет или двеста.

— А вие?

— Аз съм хлапе — отвърна той. — Едва съм минал стоте.

— Сто години! — подсвирнах аз.

— За вампир това е нищо — обясни генералът. — Станах чирак на деветнайсет, а истински вампир на двайсет и две. Ако дадат боговете, спокойно може да доживея и петстотин години.

— Петстотин години..! — Умът ми не го побираше.

— Представи си само какво ще е да духнеш толкова свещи на тортата — усмихна се Гавнър и се изправи. — Трябва да тръгвам. Искам да мина поне петдесетина километра, преди да изгрее слънцето. Ще трябва да бързам. — Намръщи се. — Но мразя да хвърча. След това винаги се чувствам зле.

— Ще се видим ли отново? — попитах.

— Вероятно — отговори той. — Светът е малък. Сигурен съм, че някоя нощ пътищата ни отново ще се пресекат. — Той протегна ръка. — До скоро, Дарън Шан.

— До следващата ни среща, Гавнър Пърл — казах аз.

— Да, до следващата ни среща — кимна той. Пое си няколко пъти дъх и бавно затича. Постепенно ускори ход. Стоях и го гледах как бяга, след минута-две стигна скоростта за хвърчене и изчезна. Обърнах се и поех обратно към лагера.

Открих господин Крепсли в караваната. Стоеше до прозореца (стъклото беше плътно облепено с черно тиксо, за да спира светлината през деня) и се взираше в мрака.

— Гавнър си тръгна — рекох.

— Да — въздъхна той.

— Не се задържа дълго — отбелязах.

— Той е генерал — отвърна господин Крепсли. — Има задължения.

— Стори ми се симпатичен.

— Той е добър вампир и приятел — съгласи се той.

Прокашлях се.

— Спомена, че и вие може да заминете скоро.

— Какво друго ти каза? — Господин Крепсли ме огледа подозрително.

— Нищо — излъгах. — Попитах го защо не остане повече и той отвърна, че нямало смисъл, тъй като и вие сте щели да заминавате.

Вампирът кимна.

— Гавнър донесе лоши новини — промълви той. — Ще трябва да напусна цирка за малко.

— Къде отивате?

— В града — отвърна уклончиво.

— А аз? — попитах.

Господин Крепсли замислено се почеса по белега.

— Точно над това размишлявах. Предпочитам да не те вземам със себе си, но сигурно ще го направя. Може да ми потрябваш.

— Но на мен ми харесва тук — възразих. — Не искам да си тръгвам.

— Нито пък аз — процеди той. — Но се налага. И ти ще дойдеш с мен. Не забравяй, че ние сме вампири, а не обикновени циркови артисти. „Циркът на кошмарите“ е само прикритие, не е наш дом.

— И колко време няма да ни има? — попитах тъжно.

— Няколко дена. Седмици. Месеци. Не знам.

— А ако откажа да тръгна с вас?

Вампирът ме изгледа заплашително.

— Не ми трябва чирак, който не изпълнява заповеди — каза той тихо. — Ако не мога да разчитам на помощта ти, ще намеря начин да се освободя от теб.

— Ще ме уволните? — усмихнах се горчиво.

— Има само един начин да се освободиш от непокорния чирак — отвърна господин Крепсли и аз много добре знаех какъв беше той: кол в сърцето.

— Не е честно — измърморих. — Какво ще правя по цял ден в града, докато вие спите?

— А какво правеше, когато беше човек? — попита той.

— Сега е друго — рекох. — Тогава имах приятели и семейство. Ако заминем, отново ще бъда сам, също както в началото.

— Няма да ти е лесно — кимна състрадателно господин Крепсли, — но нямаме избор. Привечер заминавам — бих тръгнал още сега, ако изгревът не беше толкова близо, — и ти трябва да дойдеш с мен. Няма друг…

Изведнъж замълча, беше му хрумнало нещо.

— Разбира се! — измърмори той. — Не е задължително да сме само двамата…

— Какво имате предвид?

— Можем да вземем и Евра.

Намръщих се.

— Двамата с него сте приятели, нали? — попита вампирът.

— Да — кимнах, — но не знам дали ще иска да дойде с нас. А и какво ще правим със змията му?

— Сигурен съм, че все ще се намери кой да се грижи за нея — отвърна господин Крепсли, на когото идеята като че ли все повече му допадаше. — Евра ще ти прави компания. Освен това е по-голям и няма да ти позволява да правиш бели, когато ме няма.

— Не ми трябва бавачка! — изсумтях обидено.

— Но един по-опитен придружител няма да ти се отрази зле — отбеляза той. — Останеш ли сам, имаш склонност да се забъркваш в неприятности. Нали не си забравил как открадна Мадам Окта? И историята с онова момче, Сам, как му беше фамилията?

— Тогава не бях виновен аз! — извиках.

— Да — кимна господин Крепсли. — Но се случи, когато беше сам.

Намръщих се, но си замълчах.

— Да го попитам ли или не? — притисна ме той.

— Аз ще го питам — отвърнах. — Вие сигурно ще го изнудите да се съгласи.

— Както искаш. — Господин Крепсли стана. — Ще отида да говоря с Хайбърниъс. — Това беше името на господин Длъгнест. — Върни се преди зазоряване, за да ти кажа какво да свършиш през деня — искам да заминем веднага след залез-слънце.

Евра дълго се колеба. Не му се искаше да се раздели с приятелите си от цирка и да остави змията си.

— Не е завинаги — мъчех се да го убедя.

— Знам — кимна нерешително той.

— Приеми го като ваканция — предложих.

— Идеята за ваканция ми харесва — призна момчето змия. — Но щеше да е хубаво да знаех къде отиваме.

— Понякога изненадите са по-забавни — отвърнах.

— А понякога не са — промърмори Евра.

— Господин Крепсли ще спи по цял ден — напомних му. — Ще сме свободни да правим каквото си поискаме. Ще обикаляме навън, ще ходим на кино, на басейн…

— Никога не съм ходил на басейн — отвърна той и усмивката му подсказа, че е напът да се съгласи.

— Да кажа ли на господин Длъгнест, че идваш с нас? — попитах. — И да го помоля да намери кой да се грижи за змията ти?

Евра кимна.

— Така или иначе, тя не обича студа — каза той. — Ще спи до пролетта.

— Страхотно! — ухилих се. — Ще си прекараме чудесно.

— Дано — отвърна той, — защото иначе ще е първата и последната ми ваканция с теб.

През целия ден си приготвях багажа. Трябваше да приготвя само две малки чанти — една за мен и една за господин Крепсли, — но освен дневника, с който никога не се разделях, все не можех да реша какво да взема.

След това си спомних за Мадам Окта — нея щяхме да я оставим тук — и отидох да потърся някой да се грижи за нея. Ръкокракия Ханс се съгласи да й дава храна, но заяви, че няма да я пуска от клетката.

Накрая, след като цял ден бях тичал насам-натам — на господин Крепсли му беше лесно! — се стъмни и дойде време да тръгваме.

Вампирът прегледа багажа и кимна безмълвно. Казах му, че съм оставил Мадам Окта на Ръкокракия Ханс и той отново кимна. Повикахме Евра, сбогувахме се с господин Длъгнест и неколцина от другите артисти и потеглихме.

— Ще можете ли да носите и двама ни? — попитах развълнувано.

— Нямам никакво намерение да хвърча — отвърна господин Крепсли.

— А как ще пътуваме тогава?

— С влакове и автобуси — отвърна той и се разсмя на изненаданата ми физиономия. — И вампирите могат да използват обществения транспорт, нали?

— Нищо не го забранява — усмихнах се, чудех се какво ли щяха да кажат другите пътници, ако знаеха, че пътуват с вампир, неговия чирак и момче змия. — Да тръгваме ли тогава?

— Да — отвърна кратко господин Крепсли и тримата поехме към гарата, за да хванем първия влак, който заминаваше от града.