Дарън Шан
Реки от кръв (3)

Глава втора

При допира на студената стомана и заплашителния глас застинах, но господин Крепсли дори не трепна. Внимателно отклони острието и ми подхвърли сребърното кръстче.

— Гавнър, Гавнър — въздъхна той. — Чуваш се от половин километър.

— Не е вярно! — сърдито избоботи гласът и острието се отдръпна от гърлото ми. — Не може да си ме чул.

— Глупости — отвърна вампирът. — Никой друг на този свят не диша така тежко като теб. И със завързани очи пак ще те позная, дори и сред хиляди други.

— Някоя нощ, Лартън — измърмори непознатият, — ще те издебна и тогава ще те видим какъв умник си.

Господин Крепсли ми намигна, забавляваше се да ме гледа как стоя настръхнал и не смея да помръдна, макар вече да се бях досетил, че животът ни не е в опасност.

— Засрами се, Гавнър Пърл! — каза той. — Изплаши момчето.

— Явно вече за нищо друго не ме бива — изсумтя другият мъж, — освен да плаша деца и баби.

Обърнах се бавно към него. Гавнър Пърл не беше много висок, но беше широкоплещест и набит като борец. Лицето му беше покрито с белези, около очите тъмнееха сини кръгове. Беше облечен в джинси и торбесто бяло яке, кестенявата му коса беше късо подстригана. Усмихваше се широко и в мрака проблясваха жълтите му зъби.

Едва когато стигнах до пръстите му и забелязах десетте белега по тях, си дадох сметка, че и той беше вампир. Това беше най-често използваният начин за превръщането на хора във вампири — с вливане на вампирска кръв през възглавничките на пръстите.

— Дарън, това е Гавнър Пърл — представи ни господин Крепсли. — Стар, верен и доста несръчен приятел. Гавнър, това е Дарън Шан.

— Радвам се да се запознаем — протегна ръка вампирът. — Ти поне не ме чу да се приближавам, нали?

— Не съм — признах.

— Ето! — грейна гордо той. — Видя ли?

— Поздравления — подметна сухо господин Крепсли. — Ако някой ден ти се наложи да се промъкнеш скришом в детска градина, няма да имаш никакви проблеми.

Гавнър се намръщи.

— Виждам, че езикът ти не е изгубил остротата си — отбеляза той. — Реже като бръснач. Колко време мина? Четиринайсет години? Петнайсет?

— През февруари ще станат седемнайсет — отвърна господин Крепсли.

— Седемнайсет! — Гавнър подсвирна. — Не мога да повярвам. Минали са седемнайсет години, а ти си все така кисел. — Той ме сръга в ребрата. — Още ли мърмори като баба, когато се събуди?

— Да — разсмях се.

— Не съм го чувал да каже нещо хубаво, докато не мине полунощ. Веднъж се наложи да делим един ковчег четири месеца. — Той потрепери. — Най-дългите четири месеца в живота ми.

— Спали сте в един ковчег? — възкликнах смаяно.

— Налагаше се — кимна вампирът. — Криехме се. Трябваше да си пазим гърба. Но не бих го направил отново. По-добре да остана навън и да изгоря на слънцето.

— Не само ти имаш от какво да се оплакваш — изсумтя господин Крепсли. — Така хъркаше, че на моменти ми идваше да изскоча навън посред бял ден.

Устните му потрепнаха, личеше си, че едва сдържа усмивката си.

— А от какво сте се крили? — попитах любопитно.

— Няма значение! — сряза ме той и изгледа кръвнишки Гавнър, да не би да си отвори устата.

Приятелят му се намръщи.

— Това беше преди шейсет години, Лартън — измърмори той. — Не знаех, че още е строго секретно.

— Момчето не се интересува от минали истории — отсече категорично господин Крепсли, макар че в интерес на истината аз направо изгарях от любопитство. — На моя територия си, Гавнър. Редно е да зачиташ желанията ми.

— Ама и ти си един кисел стар прилеп — измърмори приятелят му, но отстъпи с въздишка и се обърна към мен: — Е, Дарън, какво правиш в „Циркът на кошмарите“?

— Това-онова — отвърнах, — събирам храна за Малките хора, помагам на артистите да…

— Дребосъците още ли пътуват с цирка? — прекъсна ме той.

— И сега са повече от всякога — обади се господин Крепсли. — Цели двайсет.

Вампирите се спогледаха многозначително, но си замълчаха. Досещах се, че новината обезпокои Гавнър, белезите по лицето му се сбръчкаха.

— А как вървят делата на предводителите? — попита господин Крепсли.

— Горе-долу — отговори уклончиво Гавнър.

— Гавнър е вампирски генерал — обясни ми господин Крепсли и това веднага разпали любопитството ми. И преди бях чувал за предводителите на вампирите, но не знаех кои са и с какво се занимават.

— Извинявайте — осмелих се, — но какво точно означава да си вампирски генерал? Какво правите?

— Държим под око негодници като него — разсмя се Гавнър и потупа господин Крепсли. — Следим да не се забъркват в неприятности.

— Генералите надзирават поведението на останалите вампири — добави господин Крепсли. — Следят да не убиваме без причина и да не използваме способностите си да вършим зло.

— И как по-точно? — попитах.

— Ако разберат, че някой вампир е поел по лош път — отвърна господин Крепсли, — го убиват.

— О! — възкликнах и се взрях смаяно в Гавнър Пърл. Не ми приличаше на убиец, но с всичките тези белези…

— По принцип работата ни е доста скучна — каза Гавнър. — Приличаме по-скоро на селски полицаи, отколкото на истински войници. А и аз никога не съм харесвал званието генерал. Звучи прекалено надуто.

— В задълженията на генералите влиза не само да избиват лошите вампири, но и да издирват и осъждат тези, които са нарушили законите ни. — Господин Крепсли въздъхна. — Отдавна очаквах да се появи някой от вас. Да се оттеглим в караваната ми да поговорим на спокойствие, Гавнър.

— Очаквал си? — сепна се Гавнър.

— Рано или късно мълвата щеше да стигне до ушите ви. Не съм се и опитвал да скрия момчето и да потуля истината. Обърни вниманието на това, моля те: ще го използвам в защитата си по време на процеса.

— Процеса? Истината? Момчето? — повтори объркано Гавнър. Сведе поглед към ръцете ми, забеляза белезите по върховете на пръстите ми и буквално зяпна от изненада. — Момчето е вампир?

— Разбира се. — Господин Крепсли се намръщи. — Не може да не си знаел.

— Откъде да го знам? — извика Гавнър. Взря се напрегнато в очите ми и измърмори замислено: — Кръвта му е слаба. Той е само наполовина вампир.

— Естествено — отвърна господин Крепсли. — Обичаите ни не позволяват да правим чираците си истински вампири.

— Нито пък да взимаме деца за чираци! — сряза го Гавнър Пърл, изведнъж прозвуча много по-авторитетно. — Къде ти е бил умът? Не видя ли, че още е малък? Кога е станало? Защо не си ни предупредил?

— Взех Дарън преди около година и половина — обясни господин Крепсли. — Защо го направих е дълга история. По-лесно ми е да отговоря на въпроса защо не съм предупредил никого: ти си първият, когото срещаме. Възнамерявах да го доведа на следващия Съвет и да го представя, но сега това вече няма да е необходимо.

— Напротив! — изсумтя Гавнър.

— Защо? Можеш сам да вземеш решение и да постановиш присъда.

— Аз? Да съдя теб? — Генералът се изсмя. — Не, благодаря. Оставям те на Съвета. За нищо на света не бих искал да се намесвам в тази история.

— Извинявайте — обадих се, — за какво става дума? Защо говорите за съд и присъда? И какъв е този Съвет?

— После ще ти обясня — отклони въпросите ми господин Крепсли и любопитно огледа приятеля си. — Ако не си дошъл заради момчето, какво правиш тук? Мисля, че последния път дадох ясно да се разбере, че не искам да имам нищо общо с генералите.

— Достатъчно ясно — кимна Гавнър. — Да речем, че дойдох да си поговорим за доброто старо време.

Господин Крепсли се усмихна цинично.

— След като седемнайсет години ме оставихте да се оправям сам? Едва ли…

Генералът се прокашля многозначително.

— Задават се неприятности. Не съм тук по работа — побърза да добави той. — Въпросът е личен. Дойдох, защото реших, че трябва да узнаеш нещо…

— Е, слушам те — подкани го господин Крепсли.

Гавнър ме погледна и отново се прокашля.

— Нямам нищо против да говоря пред Дарън — започна той, — но преди малко ми се стори, че предпочиташ да не го замесваш в миналите истории. Това, което ще ти кажа, може би не е за неговите уши.

— Дарън — рече незабавно господин Крепсли, — с Гавнър ще продължим разговора си в караваната. Моля те, намери господин Длъгнест и му предай, че тази вечер няма да участвам в представлението.

Стана ми криво — исках да чуя какво щеше да каже Гавнър, той беше първият друг вампир, когото срещах. Строгото изражение на господин Крепсли обаче подсказваше, че решението му е категорично. Обърнах се с въздишка.

— Дарън — повика ме той, — знам, че си любопитен по природа, но те предупреждавам: не се опитвай да подслушваш.

— За какъв ме вземате? — обидих се аз. — Все едно съм…

— Дарън! — прекъсна ме. — Никакво подслушване!

— Добре — кимнах унило.

— Не увесвай нос — обади се Гавнър Пърл. — После ще ти разкажа всичко.

Господин Крепсли рязко се обърна към него и генералът вдигна ръце със смях:

— Шегувам се!