Дарън Шан
Реки от кръв (27)

Глава двайсет и шеста

Напъхахме трупа в голям черен чувал, за да го изхвърлим в кървавите реки в каналите, които Мърлок толкова обичаше. Подходящ гроб за него.

В друг чувал сложихме козата, която бях откраднал от детския кът в зоологическата градина, и пробихме няколко дупки, за да диша. Господин Крепсли искаше да я вземем в „Циркът на кошмарите“ — от нея щеше да излезе чудесна закуска за змията на Евра или за Малките хора, — но аз го убедих да я пуснем на свобода.

След това почистихме. От вампаниза беше изтекла доста кръв и трябваше да я почистим. Ако я видеха, семейство Хемлок щяха да започнат да се чудят какво се е случило в дома им. Работехме бързо, без да се мотаем, но въпреки това ни отне няколко часа.

След като приключихме, се качихме на тавана да вземем спящите Джеси, Дона и Деби и да ги върнем в леглата.

Всичко беше планирано предварително. Във виното, което поднесох, имаше приспивателно. Бях добавил едно прахче, приготвено от господин Крепсли, някаква смес без вкус и аромат, която приспа и тримата за десетина минути. Щяха да спят непробудно още няколко часа и да се събудят с главоболие, но иначе нямаше да им има нищо.

Представих си как щяха да се изненадат, щом се събудеха в леглата си напълно облечени и без никакви спомени от предишната нощ. Никога нямаше да разрешат тази загадка.

Планът ни не беше съвършен. Много неща можеха да се объркат. Първо, нямаше никаква гаранция, че Мърлок ще чуе как се караме с господин Крепсли и ще ме последва, нито пък че няма направо да ме убие.

Можеше да ми запуши устата, след като ме залови и така нямаше да успея да го убедя, че трябва да запази живота ми. Или пък можеше да не обърне внимание на заплахата ми с вампирските генерали — в думите ми имаше логика, само че Мърлок беше луд. Не можехме да бъдем сигурни как ще реагира лудият вампаниз. Можеше просто да ми се изсмее и да ми отреже главата.

Но най-трудното беше да го убедя да замени Евра за Деби. Трябваше да го изиграя великолепно, за да ми се върже. Ако направо му го предложех, можеше да заподозре нещо и да не скочи в капана. Ако беше с всичкия си, едва ли щеше да лапне въдицата, така че в случая лудостта му беше в наша полза.

И естествено, нямаше никакви гаранции как ще свърши всичко. Можеше Мърлок да победи господин Крепсли. В такъв случай щяхме да загинем и шестимата: вампирът, аз, Евра, Деби, Дона и Джеси.

Поехме голям риск и постъпихме нечестно със семейство Хемлок, които дори не подозираха за отредената им роля, но понякога се налага човек да рискува. Беше ли оправдано да рискуваме пет живота за един? Вероятно не. Но беше човешко. Ако не друго, от срещата си с лудия вампаниз научих, че дори и живите мъртъвци можеха да постъпват човешки. Така и трябваше да бъде — без нотката човечност щяхме да бъдем като Мърлок, обикновени кръвожадни чудовища.

Завих Деби с новите чаршафи. На левия й глезен имаше малък белег — от там господин Крепсли беше източил малко кръв. С нея беше намазал козата, за да заблуди Мърлок.

Вдигнах поглед към вампира:

— Чудесно се справихте — казах. — Благодаря.

Той се усмихна.

— Направих това, което трябваше. Планът беше твой. Може би аз трябваше да благодаря, ако именно заради теб Мърлок не ми се беше измъкнал първия път. Това изравнява резултата, така че сме квит.

— Какво ще стане, когато вампанизите разберат за смъртта му? — попитах. — Ще искат ли да си отмъстят?

Господин Крепсли въздъхна.

— Ако имаме късмет, няма да открият тялото. В противен случай може само да се надяваме, че няма да го свържат с нас.

— А ако го направят? — настоях.

— Ще ни преследват до края на света — отвърна той. — И ще ни убият. Няма да имаме никакъв шанс. Ще ни се нахвърлят като глутница, а генералите няма да искат да ни помогнат.

— О! По-добре да не бях питал.

— Нима предпочиташ да те бях излъгал?

Поклатих глава.

— Не. Край на лъжите. — Усмихнах се. — Но ще е по-добре да не казваме на Евра. Няма как да се тревожи за нещо, което не знае. А и без това ми е сърдит. Той реши, че наистина възнамерявам да го разменя за Деби. И е бесен.

— Щом разбере истината, ще му мине — рече уверено господин Крепсли. — Да вървим ли да го вземем?

Поколебах се, погледнах Деби.

— Може ли да ме оставите сам за няколко минути? — попитах.

— Разбира се — отвърна той. — Но не се бави, нощта е към края си, а не искам да се озовем хванати в капан за цял ден в проклетите канали.

Вампирът излезе.

Погледнах часовника. Почти четири сутринта. Вече бяхме двайсет и пети декември. Коледа.

Действах бързо. Преместих елхата до леглото, отворих кутията с играчките и украсих клоните с искрящи топки, малки фигурки, гирлянди и лампички. След това обърнах Деби с лице към нея, така че когато се събуди сутринта, първо да види елхата.

Чувствах се виновен, че си заминавам, без да се сбогувам. Но се надявах, че по този начин ще й се реванширам. Когато Деби отвореше очи и видеше елхата, щеше да разбере, че не съм си тръгнал просто ей така. Щеше да разбере, че съм мислел за нея и може би нямаше да ми се разсърди.

Застанах до нея и се вгледах в лицето й. Най-вероятно я виждах за последен път. Изглеждаше толкова мила. Изкушавах се да потърся фотоапарат и да я снимам, но и без това завинаги щях да я запомня така. Образът й щеше да се нареди сред тези на родителите, сестра ми, Сам — любимите лица, които никога нямаше да избледнеят в паметта ми.

Приведох се, отметнах един кичур от очите й и я целунах по челото.

— Весела Коледа, Деби — прошепнах, обърнах се и поех към каналите да спасим Евра.