Дарън Шан
Реки от кръв (25)

Глава двайсет и четвърта

Движехме се доста бързо. Мърлок бележеше пътя, като драскаше стените със здравите си нокти. В началото отказа, но аз го заплаших, че иначе няма да го заведа при Деби. По този начин на връщане щях да следвам знаците — много по-лесно, отколкото да се опитвам да запомня всеки завой.

Когато се налагаше да пълзим или да се катерим, вампанизът ме носеше на гръб. Направо ми прилошаваше от вонящия му на кръв дъх, но нямах друг избор. За нищо на света не искаше да разхлаби въжетата около ръцете ми.

Излязохме от каналите през шахта близо до площада. Мърлок ме изтегли на повърхността и веднага след това ме просна на асфалта, тъй като край нас мина кола.

— Внимавай — изсъска той. — Откакто откриха телата, градът се напълни с полиция. Ужасно досадно. От сега нататък ще трябва да крия труповете по-добре. — Изправи се, отърси праха от белия си костюм, но не си направи труда да изтупа и мен. Изцъка ядосано: — Когато се върна, трябва да си намеря нови дрехи. Пфу, колко го мразя! Няма как да отида при един и същи шивач два пъти, нали?

— Защо? — попитах объркано.

Той вдигна едната си вежда:

— Лесно ли би забравил това лице? — посочи лилавата си кожа. — Едва ли. Затова убивам шивачите, след като ми ушият костюма. Предпочитам да крада от магазина, но нищо готово не ми става. — Потупа огромния си корем и се разсмя. — Хайде, води. Ще минем през задния вход, за да не ни забележат.

По улиците нямаше жива душа — беше Бъдни вечер, снегът се топеше и газехме до глезените в киша. Всеки път, когато към нас се зададеше кола, Мърлок ме буташе на земята и тъй като нямаше как да се подпра на ръце, винаги забивах нос в калта. Вампанизът само се смееше на мърморенето ми и повтаряше:

— Дарън трябва да заякне малко. Да направи мускули.

Най-накрая стигнахме дома на Деби. Мърлок се спря в сенките край задната врата и подозрително се огледа. Къщите наоколо бяха потънали в тъмнина, но въпреки това той се колебаеше дали да влезе. За миг се изплаших, че ще се откаже.

— Страх ли те е? — попитах тихо.

— Младият Мърлок не го е страх от нищо! — изсъска вампанизът.

— Какво чакаш тогава?

— Дарън Шан май нещо прекалено гори от желание да ме заведе при гаджето си — измърмори той недоверчиво.

Въпреки че бях омотан с въжета, се опитах да свия рамене.

— Колкото повече се бавим, толкова по-зле — отбелязах. — Знам какво предстои. Не ми харесва и след това ще се чувствам ужасно, но сега искам само да приключи, така че да взема Евра и да се приберем някъде на топло. Краката ми са ледени.

— Горкото вампирче — изсмя се Мърлок и след това с острите си нокти изряза парче от стъклото на вратата. Пресегна се вътре, отключи и ме бутна да вляза.

Ослуша се внимателно.

— Колко души живеят тук?

— Трима — отвърнах. — Деби и родителите й.

— Братя и сестри? — Поклатих глава. — Наематели?

— Само тримата са.

— Мърлок може да опита и някой от старите, когато свърши с момичето — измърмори той.

— Това го нямаше в сделката ни! — изсъсках.

— И какво толкова? Мърлок не е обещавал да пощади и тях. За тази вечер момичето ще му стигне, но може да се върне някоя друга нощ. Накрая ще си помислят, че е някакво проклятие над семейството — изкикоти се той.

— Отвратителен си! — изръмжах.

— Глупости! Защо не си признаеш, че искаш да си като Мърлок? — ухили се вампанизът и след това изведнъж отново стана сериозен. — Хайде! Нагоре по стълбите. Първо спалнята на родителите, за да сме сигурни, че спят.

— Разбира се, че ще спят — измърморих. — Посред нощ е. Ако бяха будни, щеше да ги чуеш.

— Не обичам изненадите — каза той.

— Добре — въздъхнах, — щом искаш да провериш Джеси и Дона, ще те заведа при тях. Но само си губиш времето. Не е ли по-добре направо тихомълком да си свършим работата и да си тръгнем?

Вампанизът се замисли.

— Добре — кимна той. — Но ако старите се появят, ще убия и тях и тогава ти ще си виновен.

— Хубаво — кимнах и поех по стълбите.

Изкачването беше дълго и трудно. Тъй като бях омотан с въжета, не можех да ходя внимателно и понякога стъпалата под краката ми изскърцваха. Мърлок също беше напрегнат: при всеки шум той си поемаше рязко дъх, ръцете му трепереха.

Стигнах до вратата на Деби, опрях глава в стената и мрачно обявих:

— Тук е!

— Дръпни се! — заповяда вампанизът и ме бутна настрани. Подуши внимателно и се усмихна. — Да. Усещам мириса на кръвта й. И ти също, нали?

— Да — кимнах.

Завъртя дръжката и бутна вратата. Вътре беше тъмно, но очите ни бяха свикнали с непрогледния мрак в каналите и бързо се приспособиха. Мърлок огледа набързо стаята — гардеробите, скриновете, няколкото плаката и елхата под прозореца.

Под завивките се очертаваше тялото на Деби, тя потръпваше леко, все едно сънуваше кошмар. Въздухът беше пропит с аромата на кръвта й.

Вампанизът пое напред, но после си спомни за мен. Завърза ме за дръжката на вратата, стегна здраво възела, приближи лицето си към моето и се ухили:

— Виждал ли си смъртта, Дарън Шан?

— Да — отвърнах.

— Прекрасна е, нали?

— Не — отвърнах дръзко. — Ужасна е.

Той въздъхна.

— Явно си сляп за красотата й. Няма значение. Млад си още. Като пораснеш, ще се научиш. — Лилавите му пръсти вдигнаха брадичката ми. — Мърлок иска да гледаш как ще разпори гърлото й. Как ще изпие кръвта и ще открадне душата й.

Опитах се да отклоня глава, но той ме стисна по-здраво и ме насили да го погледна в очите.

— Ако не гледаш — изсъска вампанизът, — след това ще отида право в спалнята на родителите й и ще убия и тях. Разбра ли?

— Ти си чудовище! — отвърнах тихо.

— Разбра ли? — повтори той заплашително.

— Да — рязко отметнах глава. — Ще гледам.

— Добро момче — усмихна се Мърлок. — Умник е Дарън Шан. Знае ли човек — може и да му хареса. Може това да го преобрази и да реши да тръгне с Мърлок. Какво ще каже Дарън Шан? Защо не изостави досадния дърт вампир и не стане чирак на младия Мърлок?

— Хайде, свършвай по-бързо — подканих го, без да крия презрението си.

Вампанизът бавно и безшумно прекоси стаята. Извади двата ножа и ги подхвърли самоуверено във въздуха. Дори си заподсвирква, но толкова тихо, че само някой с вампирски слух можеше да го чуе.

Тялото под завивките продължаваше да се движи.

Наблюдавах с присвит стомах как Мърлок се приближава към жертвата си. Дори и да не ми беше заповядал да го гледам, нямах сили да отклоня очи от ужасяващия, но пленителен спектакъл. Все едно да гледаш как паяк се насочва към муха. Само дето този паяк беше въоръжен с ножове, ядеше хора и беше оплел в мрежата си целия град.

Спря се на половин метър от леглото и извади от джоба си някаква торбичка. Отвори я, напълни шепата си с нещо като сол и го разпръсна по пода. Искаше ми се да попитам какво е това, но не смеех да се обадя. Предположих, че е някакъв ритуал на вампанизите, който изпълняват в дома на жертвата. Господин Крепсли беше споменал, че те си падат по ритуалите.

Мърлок обиколи и от другата страна, разпръсваше солта и си шепнеше. Когато приключи, застана в единия край на леглото, извърна се да провери дали го гледам и изведнъж — с бързо, почти неуловимо движение, — скочи отгоре, разкрачен над спящото момиче, дръпна завивките и замахна с двата ножа към гърлото на Деби.