Дарън Шан
Реки от кръв (20)

Глава деветнайсета

Звъннах в дома на Деби, вдигна баща й. Попитах дали може да говоря с нея.

— Стига да беше станала — засмя се той. — Знаеш ли колко е часът?

Погледнах часовника — още нямаше седем сутринта.

— О — възкликнах смутено, — извинявай. Не съобразих. Събудих ли те?

— Не, тръгнал съм към офиса, днес е работен ден за мен. Хвана ме на вратата.

— Ще работиш на Бъдни вечер?

— Който не си е свършил работата… — засмя се Джеси. — Имам да довърша нещо преди коледните празници. Ще се прибера навреме за обяд. Теб да те чакаме ли?

— Да — отвърнах, — тъкмо затова се обаждах, да потвърдя.

— Чудесно! — Той звучеше искрено зарадван. — А Евра?

— Няма да дойде, все още е на легло.

— Жалко. Да събудя ли Деби, или…

— Не, не — прекъснах го. — Просто й предай, че ще се видим после. В два часа?

— Да, в два — потвърди Джеси. — До после, Дарън.

— Чао.

Затворих и направо си легнах. Главата ми още жужеше от разговора с господин Крепсли, но се насилих да затворя очи и да си представя нещо хубаво. В следващия миг умореното ми тяло потъна в сън и спах непробудно до един на обед, когато звънна часовникът.

Ребрата ме боляха, там, където Мърлок ме беше ударил с глава, коремът ми беше синьо-лилав. Като се пораздвижих, болката поотшумя, но внимавах да не се извъртам рязко и да не се навеждам.

Изкъпах се, избърсах се с хавлията и се напръсках с дезодорант, за да прикрия полепналата по мен воня от каналите. Облякох се и взех бутилката вино, която господин Крепсли беше купил, за да занеса за обяда у Деби.

Заобиколих и почуках на задната врата, както ме беше посъветвал вампирът. Отвори ми Дона.

— Дарън! — извика тя и ме целуна по двете бузи. — Весела Коледа!

— Весела Коледа.

— Защо не мина отпред? — попита Дона.

— За да не цапам килимите — отвърнах и избърсах крака в изтривалката. — Навън е страшна киша.

— Глупчо — усмихна се тя. — Че кой го е грижа за килимите на Коледа? Деби! Един красив пират е дошъл при теб!

— Здравей! — Деби слезе по стълбите и също ме целуна по двете бузи. — Татко ми каза, че си се обадил. Какво носиш?

Извадих бутилката с вино.

— За обяда — рекох. — Баща ми го праща.

— Много мило — отвърна Дона. Взе бутилката и я показа на Джеси. — Виж какво носи Дарън.

— А, вино! — очите му грейнаха. — По-добро е от нашето. Улучили сме кого да поканим. Трябва да идваш по-често. Къде е тир бушонът?

— Не бързай толкова — засмя се Дона. — Обядът още не е готов. Ще прибера бутилката в хладилника. А вие идете във всекидневната. Ще ви извикам, когато дойде време да подреждаме масата.

Докато чакахме, Деби ме попита дали баща ми е решил кога ще тръгваме. Отговорих, че заминаваме довечера.

— Довечера? — повтори тя смаяно. — Никой не пътува на Бъдни вечер. Освен ако не бърза да се прибере у дома. Ще отида в хотела да му кажа…

— Ние се прибираме у дома — прекъснах я. — Мама ще си дойде за Коледа, за да ни види. Искали са да ни изненадат, но сутринта чух татко да говори с нея по телефона. Затова ти се обадих толкова рано, бях развълнуван.

— О! — Очевидно новината изненада Деби, но тя се опита да я посрещне смело. — Прекрасно. Това е най-хубавият подарък, за който може да си мечтаеш. Току-виж изгладят отношенията си и се съберат отново.

— Може.

— Значи това е последният ви следобед заедно — отбеляза Джеси. — Съдбата обрича на раздяла двамата влюбени.

— Стига, татко! — извика Деби и го удари по рамото. — Не говори така. Смущаваш ме!

— Това е ролята на бащите — ухили се Джеси. — Наш дълг е да смущаваме дъщерите пред техните гаджета.

Тя му се изплези, но си личеше, че й е приятно.

Обядът беше невероятен. И това беше съвсем естествено, тъй като Дона имаше дългогодишен опит като професионален готвач. Пуйката се топеше в устата. Печените картофи бяха хрупкави, а зеленчуците сладняха все едно бяха намазани с мед. Всичко изглеждаше страшно апетитно и беше удивително вкусно.

Джеси разказа няколко вица, на които всички се смяхме, а Дона ни показа как може да балансира геврече на носа си. Деби отпи глътка вода и с гъргорене изпълни мелодията на „Тиха нощ, свята нощ“. Дойде и моят ред да измисля нещо забавно.

— Всичко е толкова вкусно — въздъхнах. — Мога да изям дори и вилиците и лъжиците.

Тримата се засмяха, а аз взех една лъжица, отхапах горната част, сдъвках и глътнах.

Те така се ококориха, че очите им едва не изскочиха от орбитите.

— Как го направи? — изпищя Деби.

— Като обикаляш по пътищата, няма как да не научиш един-два номера — намигнах й.

— Това не беше истинска лъжица! — обади се Джеси. — Изпързаля ни.

— Дай ми твоята — заповядах аз. Той се поколеба, провери дали лъжицата е истинска и ми я връчи. След миг-два цялата беше в стомаха ми, здравите ми вампирски зъби за нула време се справиха с нея.

— Невероятно! — извика Джеси и заръкопляска. — А можеш ли и черпака?

— Стига! — спря го Дона, когато той се пресегна през масата да го вземе. — Като ми развалиш сервиза, откъде ще намеря други като тях? Сигурно след малко ще му дадеш да глътне и порцелановите чинии от баба ми.

— Защо не? — усмихна се Джеси. — И без това никога не съм ги харесвал.

— Внимавай — потупа го по носа Дона, — че иначе ще те накарам ти да ги изядеш!

Деби се усмихна и ме погали по ръката.

— Ожаднях от тези лъжици — казах и се изправих. — Време е за малко вино.

— Ето това се казва приказка! — възкликна Джеси.

— Ще го донеса — надигна се Дона.

— Недей — нежно я бутнах обратно на стола. — Цял следобед беше в кухнята. Редно е някой да те отмени.

— Чухте ли? — извика доволно Дона. — Ще взема да заменя Деби за Дарън. Поне ще има кой да ми помага у дома.

— Край! — изсумтя Деби. — Никакви подаръци за теб!

Извадих виното от хладилника и свалих фолиото. Тирбушонът беше на мивката. Отворих бутилката. Подуших аромата — не разбирах от вина, но мирисът ми хареса — и намерих четири чисти чаши. Бръкнах в джоба, извадих това, което бях донесъл и сипах по малко в три от чашите. След това налях виното и се върнах на масата.

— Ура! — извика Джеси, когато ме видя на прага.

— Защо се забави толкова? — попита Деби. — Вече се чудехме дали да не тръгнем да те търсим.

— Трудно извадих тапата — излъгах. — Не съм свикнал.

— Трябваше да отхапеш гърлото на бутилката — пошегува се Джеси.

— Не се сетих — отвърнах сериозно. — Следващия път ще го направя. Благодаря за съвета.

Той ме погледна разколебано.

— За малко щях да се вържа! — изведнъж се разсмя Джеси и размаха пръст. — За малко щях да се вържа!

Повторението ме подсети за Мърлок, но бързо прогоних от главата си вампаниза и вдигнах чаша:

— Вдигам тост — обявих. — За семейство Хемлок! Името им може да е отровно, но гостоприемството им е невероятно. Наздраве!

Бях си измислил думите предварително и както и очаквах, те пожънаха успех. Тримата се разсмяха и вдигнаха чаши да се чукнем.

— Наздраве! — рече Деби.

— Наздраве! — включи се и Дона.

— До дъно! — усмихна се Джеси.

И четиримата пресушихме чашите.