Дарън Шан
Реки от кръв (2)

Глава първа

Един месец по-рано…

Казвам се Дарън Шан. И съм наполовина вампир.

Преди бях човек, но откраднах паяка на един вампир. Това промени живота ми завинаги. Господин Крепсли — вампирът — ме принуди да му стана чирак и така се присъединих към необичайната пътуваща трупа на „Циркът на кошмарите“.

Не ми беше лесно да свикна с новия си начин на живот. Най-трудно ми беше да се науча да пия човешка кръв и дълго време отказвах да го правя. Накрая отстъпих, за да запазя частица от духа на един умиращ приятел (вампирите притежават способността да съхраняват спомените на даден човек, ако изпият всичката му кръв). Не ми беше приятно — в продължение на седмици сънувах кошмари, — но след първото вкусване на яркочервена кръв нямаше връщане назад. Приех ролята си на вампирски чирак и се мъчех да виждам хубавото в нея.

През следващата година господин Крепсли ме научи да си намирам жертви, без да ме заловят, да не отпивам повече кръв, отколкото е необходимо, за да оцелея, да прикривам вампирските си способности, когато съм с други. Постепенно се освободих от човешките си страхове и се превърнах в истинско кръвожадно създание на мрака…

* * *

Две момичета със затаен дъх наблюдаваха как Кормак Гущера извива крайниците си като змиорка и усуква врата си така, че главата се извърта на сто и осемдесет градуса. В един момент той намигна на девойчетата, пъхна три пръста на дясната си ръка в устата и ги отхапа.

Децата се разпищяха ужасено и побягнаха. Кормак се усмихна и весело им помаха — на мястото на отхапаните пръсти веднага бяха изникнали нови.

Разсмях се. Човек бързо свикваше с подобни гледки в „Циркът на кошмарите“. Пътуващата трупа беше събрала странни създания с невероятни и понякога плашещи способности.

Освен Кормак Гущера, в нея бяха Рамъс Търбуха, който можеше да погълне цял слон или пък танк, Зъбатата Герта, която сдъвкваше стоманените пръти все едно бяха захарни пръчки, човекът вълк, който уби приятеля ми Сам Грест, Труска — загадъчна красавица, която можеше да направи така, че за миг да й порасне брада, и господин Длъгнест, който се движеше с бързината на светкавица и четеше мислите на другите хора. Господин Длъгнест беше директор и собственик на „Циркът на кошмарите“.

Бяхме спрели в малко градче, лагерът ни беше зад една стара мелница, в която вечер изнасяхме представленията си. Районът беше доста затънтен, но вече бях свикнал с подобни условия. Можехме да играем в най-известните зали в света и да спим в луксозни хотели, тъй като циркът печелеше добре, но беше по-безопасно да се придържаме към места, където рядко се появяваха полицаи и други служители на реда.

През изминалата година и половина, откакто бях напуснал дома си с господин Крепсли, не се бях променил много. Тъй като бях наполовина вампир, растях с една пета от нормалната скорост, което означаваше, че за тези осемнайсет месеца тялото ми беше остаряло с не повече от три-четири.

Макар че на външен вид не бях кой знае колко по-различен, всъщност бях нов човек. Бях по-силен от връстниците си, тичах по-бързо, скачах по-надалеч, можех да се катеря по стени, като забивам здравите си нокти в мазилката. Слухът, зрението и обонянието ми също бяха много по-добре развити.

Тъй като не бях истински вампир, много неща все още не ми бяха по силите. Господин Крепсли например тичаше с невероятна скорост — това се наричаше хвърчене — и издишаше газ, с който упояваше жертвите си. Освен това можеше да общува телепатично с вампири и други хора като господин Длъгнест.

Тези способности щях да усвоя едва когато станех истински вампир. Това обаче не ме притесняваше, тъй като да си наполовина вампир си имаше своите предимства: не се нуждаех от много човешка кръв и — най-хубавото — можех да обикалям навън по светло.

Затова през деня излизах с Евра, момчето змия, да търсим храна за Малките хора — странни дребосъци със сини роби, които никога не говореха. Никой — освен може би господин Длъгнест — не знаеше кои са, откъде идват и защо пътуват с цирка. Командваше ги страшният господин Абдъс (който ядеше деца/), но за щастие той се появяваше рядко.

— Намерих умряло куче! — извика Евра и го вдигна над главата си. — Само че вече се е вмирисало. Дали ще имат нещо против?

Подуших въздуха. Евра беше доста далеч, но и оттук усещах мириса от трупа. Поклатих глава.

— Става — отвърнах. Малките хора ядяха всичко, което им занесяхме.

В моя чувал имаше няколко плъха и една лисица. Не обичах да убивам плъхове — те харесваха вампирите и когато ги повикахме, идваха при нас като домашни любимци, — но нямаше как. Понякога на всеки се налага да прави неща, които не харесва.

В този момент в цирка се беше събрала необичайно голяма група от Малките хора — общо двайсетима — и един от тях беше дошъл на лов с мен и Евра. Той се беше появил малко след пристигането ни с господин Крепсли. Различаваше се от останалите, тъй като накуцваше с левия крак. Затова с Евра го наричахме Левачко.

— Хей, Левачко, как върви? — извиках.

Дребосъкът в синята роба не отговори. Малките хора бяха неми като риби. Той се потупа по корема, за да покаже, че ни трябва още храна.

— Левачко иска да продължаваме — казах на Евра.

— Така си и мислех — въздъхна той.

Докато дебнех един плъх, зърнах в прахоляка сребърно кръстче. Вдигнах го и го избърсах. Разгледах го внимателно и се усмихнах. До неотдавна бях вярвал, че вампирите се страхуват от кръстове! Оказа се обаче, че повечето неща от старите филми и книги бяха измислица. Кръстовете, светената вода и чесънът нямаха никакво значение за нас. Съвсем спокойно минавахме през течаща вода. Не ни трябваше покана, за да влезем в нечий дом. Хвърляхме сянка и имахме отражение в огледалото (макар че истинският вампир не излизаше на снимки — заради по-различния строеж на атомите). Не можехме да се превръщаме в животни, нито пък да летим.

Ако прободат вампир с кол в сърцето, той, естествено, ще умре. Същият ще е резултатът и ако бъде прострелян, изгорен или затиснат от скала. По-трудно загивахме от хората, но не бяхме безсмъртни. В никакъв случай.

Оставих кръстчето на земята и се изправих. Съсредоточих се, исках със силата на волята си да го преместя в лявата си длан. Взирах се в него цяла минута, след това щракнах с пръстите на дясната ръка.

Нищо не стана.

Опитах отново и резултатът бе същият. От месеци се мъчех, но все без успех. Господин Крепсли го правеше с лекота — щракваше с пръсти и предметът се озоваваше в дланта му, дори и да се намираше на няколко метра разстояние. Но на мен така и не ми се удаваше.

С господин Крепсли се погаждахме добре. Той не беше досаден мърморко. Не бяхме приятели, но го приех за свой учител и вече не го мразех както в началото.

Прибрах кръстчето в джоба си и продължих с лова. След малко в една изхвърлена стара микровълнова фурна намерих полумъртва от глад котка. Тя също дебнеше плъхове.

Котката изсъска и вдигна лапа. Престорих се, че й обръщам гръб, след това рязко се завъртях, сграбчих я за врата и го извих. Тя измяука сподавено и мършавото й телце се отпусна в ръката ми. Пъхнах я в чувала и отидох да видя докъде е стигнал Евра.

Убиването на животни не ми допадаше, но ловуването беше в природата ми. Така или иначе, котките не ми бяха симпатични. Котешката кръв беше отровна за вампирите. Ако отпиех от нея, щях да се разболея. Освен това котките също бяха ловци — колкото по-малко бяха те, толкова повече щяха да са плъховете.

Вечерта в лагера отново се опитах да преместя кръстчето със силата на волята си. Бях приключил със задачите си за деня, до началото на представлението оставаха още няколко часа, така че разполагах с достатъчно свободно време.

Беше студена нощ в края на ноември. Все още нямаше сняг, но очаквах да завали всеки момент. Бях облечен в пъстрия си пиратски костюм: светлозелена риза, тъмнолилави панталони, яке в златно и синьо, червен копринен пояс, кафява шапка с перо и меки обувки с извити носове.

Минах покрай караваните и палатките и си намерих уединено кътче встрани от старата мелница. Сложих кръстчето на един дънер, поех си дълбоко дъх, съсредоточих се и му заповядах да се озове в протегнатата ми длан.

Не се получи.

Пристъпих напред, ръката ми беше само на сантиметри от кръстчето.

— Заповядвам ти да се преместиш! — прошепнах и щракнах с пръсти. — Заповядвам ти да се преместиш! — Щрак. — Хайде! — Щрак. — Премести се!

Последните думи ги извиках силно и гневно тропнах с крак.

— Какво правиш? — обади се познат глас.

Вдигнах глава, от сенките излезе господин Крепсли.

— Нищо — отвърнах и се опитах да скрия кръстчето.

— Какво е това? — попита той. Не бях успял да го заблудя.

— Кръстче. Намерих го, като бяхме на лов. — Подадох му го.

— И какво правиш с него? — продължи подозрително вампирът.

— Опитвам се да го преместя — признах, време беше да го притисна да разкрие тайната си. — Как става?

Лицето му грейна в усмивка, дългият белег от лявата страна се набръчка.

— Ето какво те човъркало, значи. — Той протегна ръка, щракна с пръсти и в следващия миг кръстчето беше в дланта му.

— Как става? — повторих. — Само истинските вампири ли го могат?

— Ще ти покажа отново. Този път наблюдавай внимателно.

Той сложи кръстчето на дънера, отстъпи и щракна с пръсти. То отново се озова в ръката му.

— Видя ли?

— Какво? — премигнах объркано.

— Показвам ти за последен път — каза той. — Опитай се да не мигаш.

Впих поглед в сребърното кръстче. Чух щракането и за миг като че ли зърнах неясна сянка да прелита към дънера. Обърнах се към господин Крепсли, той премяташе кръстчето от ръка в ръка и се усмихваше.

— Схвана ли? — попита господин Крепсли.

Намръщих се.

— Стори ми се… Май видях… — Изведнъж ми просветна и развълнувано извиках: — Кръстчето не се движи! Вие се движите!

Той се усмихна широко.

— Не си толкова тъп, колкото изглеждаш — поздрави ме с обичайния си подигравателен тон.

— Направете го пак! — Този път не гледах кръстчето, а вампира. Не успях да доловя ясно движенията му — беше изумително бърз, за частица от секундата скочи към дънера, сграбчи кръстчето и се върна на мястото си. — Значи не можете да местите предмети със силата на волята си?

— Разбира се че не! — разсмя се той.

— Тогава какъв е смисълът от щракането с пръсти?

— Отвлича вниманието — обясни господин Крепсли.

— Значи е обикновен трик! — рекох разочаровано. — Няма нищо общо с вампирските способности.

Той сви рамене.

— Ако бях човек, нямаше да се движа толкова бързо, но да, наистина е трик. Преди да стана вампир, се занимавах с фокуси и сега се опитвам да поддържам старите си умения.

— А аз мога ли да се науча да го правя? — попитах.

— Сигурно — кимна господин Крепсли. — По-бавен си от мен, но вероятно ще се справиш, ако предметът не е далеч. Ще трябва доста да се упражняваш, но ако искаш, може да те науча.

— Винаги съм си мечтал да бъда фокусник — признах. — Само че… Почакайте! — Сетих се как в някои случаи вампирът отваряше врати с щракване на пръсти. — Ами ключалките?

— То е друго. Знаеш ли какво е статично електричество? — Поклатих глава. — Случвало ли ти се е да се срешеш и след това да доближиш гребена до парченце хартия?

— Да! — извиках. — Хартията залепва за гребена.

— Ето това е статично електричество — обясни той. — Когато вампирите хвърчат, в тях се натрупва голям електрически заряд. Аз намерих начин да го управлявам и благодарение на него мога да отворя всяка ключалка, която ми се изпречи на пътя.

Замислих се.

— А щракването с пръсти? — попитах.

— Старите навици умират трудно — усмихна се той.

— За разлика от старите вампири! — изръмжа глас от сенките и преди да успея да реагирам, в гърлата ни бяха опрени два остри като бръснач ножа…