Дарън Шан
Реки от кръв (19)

Глава осемнайсета

Господин Крепсли не беше изненадан, че Мърлок е наблюдавал хотела — беше го очаквал, — но се смая, че съм бил на площада.

— Къде ти е бил умът?! — извика той.

— Не ме предупредихте да не ходя там — отвърнах.

— Не мислех, че е необходимо — изръмжа вампирът. — Защо изобщо си се върнал?

Реших, че е време да му разкажа за Деби. Той ме изслуша мълчаливо и накрая поклати глава:

— Гадже… И защо смяташ, че ще имам нещо против? Няма причина да не си намериш приятелка. Дори и вампирите понякога се влюбват в хора. Създава доста усложнения и не е за препоръчване, но няма нищо нередно.

— Значи не ми се сърдите?

— Защо да ти се сърдя? Сърдечните ти вълнения не ми влизат в работата. Постъпил си правилно: не си давал напразни обещания и си съзнавал, че връзката ви е краткотрайна. Единственото, което ме тревожи, е намесата на вампаниза.

— Мислите ли, че Мърлок ще се опита да отвлече Деби?

— Съмнявам се — отвърна той. — Според мен, сега ще заобикаля отдалеч площада. Вече знаем, че е бил там и сигурно очаква да отидем да го търсим. Но въпреки това бъди нащрек. Не ходи при нея по тъмно. Влизай през задния вход. Не надничай през прозорците, за да не те види отвън.

— И нямате нищо против да продължа да се виждам с нея? — попитах.

— Разбира се — усмихна се господин Крепсли. — Знам, че ме смяташ за стар досадник, но най-голямата ми радост далеч не е да вгорчавам живота ти.

Благодарих му с усмивка.

— А Евра? Какво ще стане с него?

Лицето на вампира помръкна.

— Не знам. — Помисли малко и добави: — Наистина ли отказа да замениш живота ми за неговия?

Звучеше така, сякаш смяташе, че съм си съчинил цялата история, за да го впечатля.

— Честна дума — отвърнах.

— Защо?

Вдигнах рамене.

— Нали си обещахме, че вече ще си имаме доверие?

Господин Крепсли извърна глава и се прокашля в шепата си. Когато се обърна отново към мен, изглеждаше засрамен.

— Подценил съм те, Дарън — рече той. — Няма да се повтори. Направил съм по-добър избор, отколкото смятах, когато те взех за чирак. За мен е чест, че си до мен.

Смутих се от комплимента — не бях свикнал вампирът да ме засипва с любезности, — и побързах да повторя въпроса си:

— А Евра?

— Ще направим всичко по силите си да го спасим — заяви господин Крепсли. — Жалко, че си отказал предложението на Мърлок. Можехме да му устроим капан. Но сега той знае, че си ми верен, и няма да се съгласи на размяна. Изпуснахме най-добрия си шанс. Въпреки това все още има надежда. Днес е двайсет и трети, а може да сме сигурни, че няма да убие Евра преди двайсет и пети.

— Освен ако не промени решението си — обадих се аз.

— Едва ли. Вампанизите рядко променят плановете си. След като е казал, че ще убие Евра на Коледа, значи ще го направи тогава. Разполагаме с две нощи, за да го намерим.

— Но той може да е къде ли не! — извиках отчаяно.

— Не е точно така — възрази вампирът. — Той не е е града, крие се в каналите под града, за да може да обикаля спокойно далеч от слънцето.

— Няма как да сме сигурни — отбелязах. — Може днес да е слязъл там само за да ме проследи.

— Няма друг начин, освен да рискуваме и да заложим на тази възможност. Ако бърлогата му е в подземните лабиринти на каналите, както предполагам, имаме шанс. Канализационната система не е толкова голяма. Освен това там шумът се чува по-надалеч. Няма да е лесно, но има надежда. Снощи дори и надежда нямахме.

А ако не успеем и се върнем с празни ръце… — Лицето му се свъси. — Ще открия кръвожадния си братовчед и ще му предложа сделката, която ти си отказал.

— Искате да кажете…

— Да — кимна той мрачно. — Ако не открием Евра навреме, ще разменя своя живот за неговия.

 

 

Оказа се, че канализационната система е много по-голяма, отколкото предполагаше господин Крепсли. Под земята имаше безкраен лабиринт от проходи и тунели. Каналите вървяха във всички посоки, все едно бяха прокарвани без никакъв план. Някои бяха толкова големи, че можех да вървя прав, а в други едва се провирах пълзешком. Много бяха наполовина пълни с вода и нечистотии, други бяха стари, изсъхнали и напукани.

Вонята беше непоносима. Едно беше сигурно: можеше и да успеем да чуем или зърнем Мърлок или Евра, но за нищо на света нямаше да ги подушим!

Навсякъде беше пълно с плъхове, паяци и буболечки. Бързо разбрах, че ако не им обръщаш внимание, те също се правеха, че не те забелязват.

— Не мога да разбера за какво са им толкова много канали — измърмори мрачно господин Крепсли след няколко часа безплодно обикаляне. Струваше ми се, че сме прекосили половината град, но когато той подаде глава на повърхността, за да провери къде се намираме, се оказа, че сме изминали не повече от километър.

— Сигурно са правени по различно време — предположих. Баща ми работеше в строителна фирма и ми е обяснявал за подземната канализация. — След определен период тръбите се износват и е по-лесно да се прокарат нови, отколкото да се закърпват старите.

— Какво прахосничество — изсумтя недоволно вампирът. — Цял град може да се построи на мястото на проклетите тръби. А и в тези тук има повече дупки, отколкото бетон. Чудно как улицата отгоре още не е пропаднала.

След малко спря и изруга.

— Искате ли да си починем? — попитах.

— Не — въздъхна той, — няма да спираме. По-добре да вървим, отколкото да седим на едно място и да чакаме. Така поне ни остава илюзията, че вършим нещо.

Носехме фенери, тъй като дори и вампирите не виждат в непрогледна тъмнина. Разбира се, Мърлок можеше да забележи светлината, но нямаше как да избегнем този риск.

Пълзенето и ходенето приведен беше доста изморително и след малко все пак спряхме да си починем.

— Няма ли как да го откриете по телепатичен път? — попитах.

Вампирът поклати глава.

— Нямам връзка с Мърлок. За да стигна до него, трябва да познавам мисловните му вълни. Да речем, че това съм аз — вдигна показалците си на около метър един от друг и размърда десния, — а това е господин Длъгнест — присви левия. — Преди години двамата се научихме да улавяме мисловните си вълни. Сега ако искам да го открия, започвам да излъчвам сигнали като радар. — Той започна да свива и изправя десния си показалец. — Когато те стигнат до Хайбърниъс, съзнанието му автоматично праща отговор, без той дори да си дава сметка за това.

— Искате да кажете, че можете да го откриете и против волята му?

Господин Крепсли кимна.

— Затова повечето хора разкриват личните си вълни само на онези, на които имат абсолютно доверие. С мен могат да се свържат едва седем-осем души от целия свят. — Усмихна се накриво. — Излишно е да казвам, че нито един от тях не е вампаниз.

Не бях сигурен дали съм разбрал всичко за мозъчните вълни, но в общи линии ми стана ясно, че те нямаше да ни помогнат да спасим Евра.

Така отпадна още една надежда.

Но от разговора ми хрумна нова идея. Бях сигурен, че има начин да увеличим шансовете си. Планът на господин Крепсли — да обикаляме каналите с надежда да се натъкнем на Мърлок — имаше много недостатъци. Но какво друго можехме да направим? Нямаше ли как да заложим капан и да го примамим в него?

Съсредоточих се в издирването — ако все пак попаднехме на лудия вампаниз, не биваше да съм разсеян, — но с част от съзнанието си продължих да размишлявам по въпроса.

Нещо от казаното от Мърлок беше важно, но не можех да се сетя какво точно. Припомних си внимателно разговора ни. Първо беше станало дума за Евра и за господин Крепсли, за Деби и сделката…

Деби!

Беше се опитал да ме предизвика със заплахата, че ще я убие и ще изпие кръвта й. Тогава не му бях обърнал внимание, но колкото повече размишлявах, толкова по-вероятно ми се струваше, че наистина ще нападне Деби.

Сигурно беше гладен, но не смееше да се покаже на повърхността. Беше свикнал редовно да пие кръв. А ние нарушихме графика му. Спомена, че очаква с нетърпение да опита кръвта на Евра, но дали тя щеше да му допадне? Змийската кръв беше отровна за вампирите и бях готов да се обзаложа, че това важи и за вампанизите. И дори и да го убиеше на Коледа, Мърлок нямаше да успее да засити глада си с неговата кръв. На няколко пъти беше нарекъл Деби „апетитна“. Дали това не подсказваше, че Евра не му се струва вкусен?

Размишлявах дълго и упорито. Не казах нищо, когато господин Крепсли ме извика да се връщаме на повърхността (той имаше невероятно точен усет за времето и не се нуждаеше от часовник), защото се страхувах, че Мърлок може да ни следи и да ни подслушва. Мълчах си, когато се измъкнахме от каналите и поехме по улиците, а след това и по покривите. Мълчах, докато не се спуснахме през прозореца в хотелската ни стая и уморени, недоволни и мрачни не седнахме в креслата.

И тогава нерешително се покашлях да привлека вниманието на вампира.

— Май имам план — обявих и внимателно му го обясних.