Дарън Шан
Реки от кръв (17)

Глава шестнайсета

Господин Крепсли реши веднага да напуснем хотела, тъй като служителите там можеха да забележат изчезването на Евра или пък вампанизът да го принуди да издаде къде сме отседнали.

— А ако успее да избяга? — попитах. — Как ще разбере къде да ни намери?

— Не ми се вярва да успее да избяга — мрачно поклати глава вампирът.

Преместихме се в друг хотел, недалеч от стария. Дори и да се изненада от появата на мрачен мъж с белег на лицето и изплашено момче в пиратски костюм в толкова късен час, човекът на рецепцията си замълча.

Помолих господин Крепсли да ми разкаже повече за вампанизите. Той обясни, че те не посягали на вампири, защото кръвта ни била отровна за себеподобните ни и за вампанизите. Живеели малко по-дълго от нас. Почти не се хранели с обикновена храна, предпочитали да пият човешка кръв. Само в краен случай приемали животинска.

Слушах го внимателно. Думите му отвличаха вниманието ми и така ми беше по-лесно да забравя за Евра. Но когато слънцето се появи на хоризонта и вампирът си легна, останах сам с мислите си за случилото се.

Гледах изгрева. Бях уморен, но не можех да заспя. Как да се изправя срещу кошмарите, които щяха да ме връхлетят, щом затворя очи? Направих си богата закуска, но след първата хапка апетитът ми изчезна и я изхвърлих в кофата. Пуснах телевизора, сменях безцелно каналите и дори не осъзнавах какви предавания излъчват.

От време на време ми минаваше мисълта, че сънувам. Евра си е жив и здрав. Заспал съм на покрива, докато дебна господин Крепсли и съм сънувал всичко. Ей сега приятелят ми ще ме побутне да се събудя. Ще му разкажа съня си и двамата ще се посмеем. Той ще се усмихне и ще каже: „Няма да се отървеш толкова лесно от мен“.

Но не беше сън. Бях видял лудия вампаниз. Евра беше в ръцете му. Може би дори вече беше мъртъв. Това беше истината и трябваше да я приема.

Само че не смеех да го направя. Страхувах се, че ако го сторя, ще полудея. Затова вместо да се изправя лице в лице с нея и да се примиря, я погребах надълбоко, за да я забравя и излязох да потърся Деби. Може би тя щеше да ме поободри.

 

 

Намерих я да играе на площада. През нощта беше навалял нов сняг и сега тя правеше снежен човек с няколко деца от квартала. Изненада се, че се появявам толкова рано, но се зарадва. Запозна ме с приятелите си, които ме огледаха любопитно.

— Искаш ли да се поразходим? — предложих.

— Може ли преди това да си довърша снежния човек? — попита Деби.

— Не — поклатих глава. — Не ме свърта на едно място. Ако искаш, остани да го довършиш, а аз ще се върна след малко.

— Не, ще дойда с теб. — Изгледа ме странно. — Добре ли си? Бял си като платно, а очите ти… Да не си плакал?

— Белих лук — излъгах.

Тя се обърна и махна на останалите.

— До после! — извика тя и ме хвана за ръката. — Някаква идея къде отиваме?

— Не — отвърнах. — Ти води.

Почти не разговаряхме, докато вървяхме, но по едно време Деби ме дръпна за ръката и обяви:

— Имам добри новини. Питах мама и татко дали може да дойдеш да ни помогнеш с украсяването на елхите и те се съгласиха.

— Чудесно — насилих се да се усмихна.

— Така ще бъдем заедно на Бъдни вечер — продължи тя. — Мислеха да те поканят на обяд на Коледа, но ти нали планираше да празнувате в хотела. Освен това баща ти едва ли би се съгласил да дойде, нали?

— Да — отвърнах тихо.

— Но Бъдни вечер става, нали? Евра също може да дойде. Ще хапнем рано, към два-три следобед, за да имаме време за украсяването. Може да…

— Евра няма да дойде — прекъснах я.

— Защо?

Напрегнах се набързо да скалъпя някаква достоверна лъжа.

— Настинал е. Не му дават да излиза — казах накрая.

— Вчера изглеждаше добре — намръщи се Деби. — Видях ви вечерта. Той…

— Къде? — обадих се.

— Гледах през прозореца — обясни тя. — И друг път съм ви виждала навън по тъмно. Не съм го споменавала, защото мислех, че ако искаш да знам, ще ми кажеш къде ходите и какво правите.

— Не е хубаво да шпионираш! — сопнах й се аз.

— Не съм шпионирала! — обиди се Деби. — Случайно ви видях. Ако ще се държиш така, забрави за Бъдни вечер!

Обърна ми гръб.

— Почакай — хванах я за рамото (като внимавах да не я стисна силно). — Извинявай. В ужасно настроение съм. Не ми е добре. Сигурно съм се заразил от Евра.

— Наистина не изглеждаш добре — потвърди тя й погледът й омекна.

— А вечер ходим да посрещаме татко — рекох. — Взимаме го от работа и отиваме да хапнем нещо, или пък на кино. Бих те поканил някой път с нас, но знаеш какъв е баща ми.

— Трябва да ни запознаеш — отвърна Деби. — Сигурна съм, че ще го накарам да ме хареса.

Отново поехме напред.

— Та какво реши за Бъдни вечер? — попита тя.

Поклатих глава. В момента изобщо не ми беше до вечеря с Деби и родителите й.

— Ще ти кажа по-късно — отвърнах. — Не знам дали ще успеем да дойдем. Може и да заминем.

— Но Бъдни вечер е утре! — възкликна Деби. — Баща ти не може да не ти е казал какви са плановете му.

— Той е непредсказуем. Всичко оставя за последната минута. Може сега, като се прибера, да го заваря да приготвя багажа ни.

— Не може да заминете, щом Евра е болен — каза тя.

— Може и ще го направи, ако пожелае — поклатих глава. Деби се намръщи и спря. До нас имаше улична шахта, от която лъхаше топлина. Тя се приближи до нея и стъпи на решетките.

— Нали няма да си тръгнеш, без да ме предупредиш?

— Разбира се — кимнах.

— Ще е ужасно, ако изчезнеш, без да се сбогуваме — добави тя и очите й се насълзиха.

— Обещавам — заклех се. — Щом разбера, че си тръгваме, веднага ще ти кажа. Честна дума.

— Ела — придърпа ме Деби и ме прегърна силно.

— Защо беше това? — попитах.

— Трябва ли да има причина? — усмихна се тя и посочи надясно. — Нека завием от тук и ще се върнем на площада.

Хванах я за ръката, мислех да я изпратя, но после си спомних, че вече се бяхме преместили. Ако стигнех до площада и не влезех в хотела, Деби можеше да заподозре нещо.

— Ще се поразходя още малко — рекох. — Довечера или утре сутринта ще ти се обадя да ти кажа дали ще дойда за вечеря.

— Ако баща ти реши да заминете, опитай се да го разубедиш — предложи тя. — Наистина ще се радвам утре вечер да си с нас.

— Ще се опитам — обещах и тъжно я изпратих с поглед, докато се скри зад ъгъла.

В този момент чух кискане. Идваше някъде отдолу. Сведох глава и се взрях през решетките на шахтата. Не видях нищо и реших, че ми се е сторило. Но тогава от там се разнесе глас:

— Хубаво гадже е намерил Дарън Шан! Апетитно парче! Устата ти се пълни със слюнка, като я гледаш. Сигурно е много по-вкусна от другия ти приятел. Много, много по-вкусна от Евра.

Веднага се досетих кой се криеше долу — Мърлок, лудият вампаниз!