Дарън Шан
Реки от кръв (15)

Глава четиринайсета

Господин Крепсли реши да атакува в нощта на двайсет и втори декември.

Първи го видя Евра. Аз бях притворил очи, за да си починат — очите и на вампира се уморяват, ако се взира напрегнато в продължение на часове, — когато приятелят ми изведнъж скочи и ме бутна за глезена.

— Погледни!

Изправих се и видях как вампирът скочи на покрива на кланицата. Отвори един прозорец и се скри вътре.

— Това е! — възкликнах, изправих се и хукнах след него.

— Почакай! — извика Евра. — Идвам с теб.

— В никакъв случай! — изкрещях през рамо. — Нали се разбрахме? Обеща ми.

— Ако остана тук, ще се побъркам от притеснение — възрази той. — Ще вляза с теб в кланицата и ще те чакам там.

Нямаше време да спорим. Кимнах отсечено и затичах. Момчето змия тръгна след мен.

Спрях пред отворения прозорец и се ослушах за вампира. Нищо. Евра се появи до мен, едва си поемаше дъх. Шмугнах се вътре и той ме последва.

Озовахме се в дълго помещение, пълно с тръби. Подът беше покрит с прах, в който ясно личаха стъпките на вампира. Поехме по тях и излязохме в коридор с плочки. Прахолякът, който беше полепнал по обувките на господин Крепсли, сега беше оставил следи по плочките.

Стигнахме до стълбище. Бяхме в задния край на кланицата, където нямаше работници, но въпреки това внимавахме: щеше да е жалко да ни хванат в този решителен миг.

С всяка крачка прашните следи ставаха все по-бледи и аз се изплаших, че ще изтървем вампира. Не исках да се лутам из кланицата, за да го търся, и затова ускорих ход. Евра вървеше зад мен.

Когато изскочих иззад един ъгъл, пред себе си мярнах познатия червен плащ. Спрях, отстъпих назад и дръпнах Евра.

Дадох му знак да пази тишина и внимателно надникнах зад ъгъла, за да видя какво прави господин Крепсли.

Вампирът се беше спотаил зад купчина кашони, подредени край стената. Наоколо не се виждаше никой друг, но чух приближаващи се стъпки.

След миг се показа дебелият. Подсвиркваше си и гледаше някакви листове в клипборд. Спря пред една голяма врата и натисна копчето на стената. Вратата се отвори със съскане.

Дебелият окачи клипборда на една стърчаща кука и влезе. Чух как натиска копчето от другата страна. Вратата започна да се затваря бавно.

Господин Крепсли изскочи и се шмугна след него.

— Върни се в помещението с тръбите и ме чакай там — заповядах на Евра. Той понечи да възрази, но аз не му позволих: — Заминавай! Ако останеш тук, на връщане той ще те забележи. Иди и се скрий там. Ако се справя, после ще те намеря. А ако се проваля… — намерих ръката му и я стиснах. — Беше ми приятно, Евра Фон.

— Внимавай, Дарън — отвърна той, очите му искряха от страх. Тревожеше се не за себе си, а за мен. — Късмет!

— Не ми трябва късмет — отвърнах смело и извадих ножа. — Нали имам нож!

Стиснах отново ръката на приятеля си, обърнах се и в последния възможен миг се промъкнах вътре, а след това вратата се затвори.

 

 

Помещението беше пълно с животински трупове, окачени на куки на тавана. Вътре беше студено, за да се запази месото.

От мириса на кръв ми се замая главата. Знаех, че телата са на животни, но все си представях, че от тавана висят хора.

Лампите бяха силни и затова напредвах бавно — ако някой зърнеше сянката ми, с мен беше свършено. Подът беше хлъзгав — от вода, или пък от кръв, — така че трябваше да внимавам и къде стъпвам.

Месото искреше в странно розово заради силната светлина и кръвта. Вегетарианец едва ли би понесъл гледката на подобно място.

След няколко секунди лъкатушене измежду окачените животни, забелязах господин Крепсли и дебелия. Поех след тях и не ги изпусках от поглед.

Дебелият спря пред един труп. Сигурно му беше студено, тъй като духаше в шепите си, макар да беше с ръкавици. Като приключи с огледа, тупна мъртвото животно, при което куката зловещо изскърца и трупът се разлюля напред-назад. След това дебелият си заподсвирква весело.

Продължи нататък.

Скъсих разстоянието между мен и господин Крепсли, за да не изостана. Изведнъж дебелият се спря да погледне нещо на земята. Понечих да отстъпя назад, за да не ме забележи, но в този миг видях, че господин Крепсли се прокрадва към него.

Изругах наум и също се приближих. Ако вампирът внимаваше, сигурно щеше да ме зърне, но той се взираше в жертвата си.

Спрях на няколко метра от него и извадих ръждясалия нож. Това беше идеалният момент — господин Крепсли стоеше неподвижно, впил поглед в човека, без дори да подозира за присъствието ми. Но не можех да го нападна. Вампирът трябваше да атакува пръв. Отказвах да повярвам в най-лошото, докато не го видех да напада дебелия. Както беше казал Евра, ако го убиех, после никой нямаше да може да му върне живота. Не биваше да допускам грешки.

Секундите се точеха като часове, дебелият продължаваше да се взира в това, което беше привлякло вниманието му. Накрая сви рамене и се изправи. Чух как господин Крепсли си пое дъх и видях как тялото му се напрегна. Вдигнах ножа.

Човекът сигурно също го чу, тъй като вдигна глава, само че погледна в другата посока. В този миг вампирът скочи.

Очаквах го, но въпреки това не успях да реагирам навреме. Ако бях действал веднага, сигурно щях да успея да забия ножа в гърлото му. Но се поколебах за частица от секундата и не уцелих.

Нададох животински вик, крещях с всички сили, отчасти за да го сепна и отчасти защото бях ужасен от това, което вършех.

Писъкът ми го накара да се обърне. Очите му се разшириха смаяно. И тъй като не гледаше напред, се блъсна в дебелия и двамата паднаха на пода.

Хвърлих се върху господин Крепсли и замахнах с ножа. Острието промуши лявото му рамо и потъна дълбоко в плътта. Той изкрещя от болка и се опита да ме отблъсне. Само че беше в неизгодна позиция, по-голямата сила и тежестта му не можеха да му бъдат от помощ. Извадих ножа и замахнах отново за последен смъртоносен удар.

Но когато ръката ми отхвръкна назад, за да набере сила, се опря в някого, който в същия момент беше скочил от тавана. Той изпищя и отскочи светкавично.

За миг напълно забравих за господин Крепсли и погледнах през рамо към отдалечаващия се нападател. Не го познавах — само това можех да кажа, докато не спря и не се изправи с лице към мен.

И тогава изведнъж ми се прииска изобщо да не беше спирал, а направо да си беше продължил, докато не изчезне през вратата.

Непознатият представляваше страховита гледка. Висок мъж. Широкоплещест и мускулест. Облечен в бяло от главата до петите, с чисто бял костюм, тук-там с петънца от кръв и прахоляк.

В пълен контраст с белия костюм бяха кожата, косата, очите, устните и ноктите. Кожата беше тъмнолилава и на петна. Всичко останало беше тъмночервено, сякаш потопено в кръв.

Не знаех какво е това създание, но веднага се досетих, че е зло. Личеше отдалеч — по надменната му стойка, по подигравателната усмивка на тъмночервените му устни, които разкриваха големи остри зъби, по налудничавите искрици в неестествено червените очи.

Господин Крепсли изруга и понечи да се надигне. Но преди да успее да се изправи на крака, мъжът в белия костюм изръмжа и се хвърли към мен с нечовешка скорост. Заби глава в корема ми и ми изкара въздуха.

Политнах назад, стоварих се върху господин Крепсли и отново го съборих на пода.

Съществото в бяло изпищя доволно, поколеба се за миг, сякаш се чудеше дали да ни нападне, след това сграбчи един труп и се изкатери по него. Оттам скочи и се хвана за перваза на един прозорец — едва сега забелязах, че високо под тавана по протежението на цялата стена имаше прозорци — счупи стъклото и изчезна навън.

Господин Крепсли изруга отново и ме блъсна настрани. Покатери се на един труп и като се мръщеше от болка, скочи на перваза на прозореца, през който беше изчезнал онзи с лилавата кожа. Там застина и се ослуша напрегнато. След това сведе глава и раменете му увиснаха.

Дебелият, който през цялото време хленчеше като бебе, се изправи на колене и започна да пълзи. Господин Крепсли го видя, хвърли последен отчаян поглед през прозореца, скочи на пода и отиде при него.

Наблюдавах безпомощно как вампирът го вдига и се взира в лицето му. Ако възнамеряваше да го убие, в момента не бих могъл да го спра. Гърдите ме боляха ужасно. Едва си поемах дъх. Дори не можех да помръдна.

Но плановете на господин Крепсли бяха други. Издиша малко газ в лицето на дебелия и той се строполи на пода в безсъзнание.

След това вампирът се извърна и пое към мен, за пръв път виждах в очите му да искри такъв гняв. За миг реших, че с мен е свършено. Той ме сграбчи и ме разтърси като парцалена кукла.

— Идиот! Празноглав глупак! Осъзнаваш ли какво направи? А?

— Опитвах се… Исках… — издишах болезнено. — Мислех…

Господин Крепсли доближи лице към моето и изръмжа:

— Сега той избяга! Заради твоята намеса един луд убиец отново е на свобода! Това беше единственият ми шанс да го спра, а ти… ти…

Не му достигаха думи, гневът беше парализирал езика му. Хвърли ме на земята, извърна се и седна на пода, но продължи да нарежда и да ме ругае с неприкрито отвращение, на моменти едва ли не плачеше.

Погледът ми на няколко пъти прелетя от него към лежащия в безсъзнание мъж и към счупения прозорец, накрая осъзнах (едва ли беше нужно да си гений, за да го разбереш), че съм допуснал ужасна, може би фатална, грешка.