Дарън Шан
Реки от кръв (10)

Глава девета

Помотах се пред вратата няколко минути. После поех към хотела, но не ми се прибираше — не исках да призная на Евра колко глупаво съм се държал. Обиколих площада няколко пъти, надявах се хладният нощен въздух да прочисти главата ми.

С Деби се бяхме разбрали да се видим на следващия ден, но изведнъж почувствах, че не мога да чакам толкова дълго. Изтичах обратно до дома й и спрях отпред, за да се огледам. Не видях никого и тъй като зрението ми беше невероятно силно, бях сигурен, че никой не ме е забелязал.

Събух си обувките и се закатерих по водосточната тръба на фасадата. Прозорецът на Деби беше на три-четири метра от тръбата, така че когато се изкачих достатъчно високо, се пуснах от нея и пропълзях до перваза, като забивах здравите си нокти в мазилката.

Свих се под перваза и зачаках Деби да се появи.

Двайсетина минути по-късно лампата в стаята светна. Почуках леко на прозореца, след това малко по-силно. Чуха се стъпки.

Деби разтвори завесите и надникна навън. След няколко секунди се сети да погледне надолу и когато ме видя, едва не припадна от изненада.

— Отвори прозореца — прошепнах, като изговарях ясно думите, така че да ги разчете по устните ми. Тя кимна, коленичи и вдигна долната част на прозореца.

— Какво правиш? — прошепна Деби. — На какво си стъпил?

— Вися във въздуха — пошегувах се.

— Ти си луд! — изсъска тя. — Ще се подхлъзнеш и ще паднеш!

— Спокойно, не е опасно — уверих я. — Аз съм добър катерач.

— Сигурно умираш от студ — добави тя, като забеляза босите ми крака. — Къде са ти обувките? Хайде, влез, преди да…

— Няма да влизам — прекъснах я. — Изкатерих се само… — Поех си дълбоко дъх. — Предложението още ли е в сила?

— Кое предложение? — премига Деби.

— За целувка — отвърнах.

Тя се усмихна и се засмя:

— Ти си луд!

— Сто процента — съгласих се.

— Само заради това ли го направи?

Кимнах.

— Можеше да позвъниш долу на вратата — каза Деби.

— Не се сетих — усмихнах се. — Е, какво ще кажеш?

— Май заслужаваш една — кимна тя. — Но след това веднага слизаш, става ли?

— Добре — съгласих се.

Деби подаде глава навън. Приведох се напред с туптящо сърце и устните ни се докоснаха.

Тя се усмихна и попита:

— Струваше ли си катеренето?

— Да — отвърнах. Целият треперех, но не заради студа.

— Добре, тогава ще получиш още една.

Деби ме целуна нежно — едва не паднах от стената. Отдръпна се и видях, че се усмихва загадъчно. Усещах, че и аз съм се ухилил като идиот.

— До утре, Ромео — пожела ми тя.

— До утре — въздъхнах щастливо.

Деби затвори прозореца и дръпна завесата, а аз доволно се отпуснах на земята. На връщане към хотела си подскачах щастливо и едва пред вратата се сетих за обувките си. Изтичах обратно, изтърсих снега и ги нахлузих на краката си.

 

 

Когато се върнах в хотела, вече се бях поуспокоил. Отворих вратата на стаята и влязох. Евра стоеше пред телевизора, взираше се напрегнато в екрана и не ми обърна никакво внимание.

— Прибрах се! — извиках и свалих палтото си. Никакъв отговор. Повторих по-силно: — Прибрах се!

— Аха — измърмори той и разсеяно ми махна.

— Чудесно посрещане — изсумтях недоволно. — Мислех, че ще ти е интересно да разбереш какво стана. Следващия път вече ще знам какво да правя. Просто ще…

— Гледа ли новините? — попита тихо Евра.

— За твое сведение, младежо Евра Фон — подех аз подигравателно, — в кината отдавна вече не излъчват новинарски кинопрегледи. Искаш ли да ти разкажа за срещата или не?

— Ела да видиш — подкани ме приятелят ми.

— Какво? — измърморих раздразнено. Приближих се, телевизорът беше включен на някаква новинарска програма. — Новините? — Изсмях се. — Изключи го, Евра, за да ти разкажа…

— Дарън! — извика рязко той и вдигна глава. Изглеждаше разтревожен. — Трябва да го видиш — настоя приятелят ми и аз си дадох сметка, че говори сериозно.

Седнах и се обърнах към екрана. Показваха някаква сграда, после камерата се насочи навътре и обходи стените. Долу на екрана вървеше надпис, че снимките са от архива, което означаваше, че са правени отдавна. Появи се една репортерка и заобяснява нещо.

— И какво толкова е станало? — попитах.

— Там са намерили телата — отвърна тихо Евра.

— Какви тела?

— Гледай — заповяда той.

Камерата навлезе в тъмно помещение, което с нищо не се различаваше от предишните, след това отново показа сградата отвън. Надписът поясни, че кадрите са заснети следобеда. Излязоха няколко полицаи и лекари, бутаха носилки, натоварени с нещо покрито.

— Да позная ли какво има вътре?

— Трупове — потвърди догадката ми момчето змия. — До този момент са открили шест. Полицаите продължават претърсването.

— И какво общо има с нас? — попитах смутено.

— Чуй. — Той увеличи звука.

Сега репортерката се включи на живо и обясни как полицията е открила телата — няколко момчета се натъкнали на тях, докато си играели из изоставената сграда — и че претърсването продължава. Жената изглеждаше доста развълнувана.

Водещият в студиото попита дали са известни подробности за жертвите, но тя поклати глава:

— От полицията обещаха да съобщят имената, след като известят близките.

— Знае ли се вече каква е причината за смъртта? — попита водещият.

— Не — отвърна репортерката. — От полицията отказват информация. Според първоначалните сведения загиналите са шестима. Работи се по версия за сериен убиец или за човешко жертвоприношение. Първоначално откритите четири тела са с едни и същи наранявания, за другите две все още не разполагаме с информация.

— И какви по-точно са раните?

— Жертвите — поне първите четири — са с прерязани гърла, което вероятно е и причината за смъртта им. По информация на наш източник в телата им не е останала нито капка кръв.

— Следователно кръвта е била източена или изсмукана по някакъв начин? — предположи водещият.

Репортерката сви рамене.

— За момента никой не може да отговори на този въпрос, освен полицията. — Тя замълча. — И убиецът, естествено.

Евра отново намали звука.

— Чу ли? — попита той тихо.

— О, не! — Мислех си за вампира, който всяка нощ излизаше и обикаляше из града, за шестте тела и думите на репортерката: „в телата им не е останала нито капка кръв“ и предположението на водещия: „Следователно кръвта е била източена или изсмукана по някакъв начин“. — Господин Крепсли… — прошепнах и дълго след това стоях като вкаменен и безмълвно се взирах в екрана.