Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ni d’Ève ni d’Adam, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Светла Лекарска, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен любовен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Амели Нотомб
Заглавие: Нито Ева, нито Адам
Преводач: Светла Лекарска
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман (не е указано)
Националност: белгийска (грешно указана френска)
Печатница: Печатница „Симолини“
Излязла от печат: 19 октомври 2009
Редактор: Росица Ташева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Петя Величкова
ISBN: 978-954-529-713-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16486
История
- —Добавяне
Кристин се връщаше чак след три седмици. Предложих на Ринри да се възползваме максимално от нейния апартамент. Играта на монополи продължаваше. Младежът беше очарован от предложението.
В любовта, както и във всичко останало инфраструктурата е от съществено значение. Гледайки през прозореца към казармата на Ишигая, попитах Ринри дали харесва Мишима.
— Прекрасен е.
— Учудваш ме. Европейците смятат, че той се харесва повече на чужденците.
— Японците не харесват самия човек. Но творчеството му е извисено. Твоите европейски приятели са казали нещо странно, тъй като текстовете му са хубави главно на японски. Фразите му са като музика. Как може да се преведе това?
Тази декларация ме зарадва. Тъй като нямаше да мога скоро да чета необходимите идеограми, помолих момчето да ми почете Мишима в оригинал. Той благосклонно прие, а аз потръпнах, щом го чух да казва Кинжики[1]. Почти нищо не разбирах, като се започне от заглавието.
— Защо „забранени цветове“?
— В Япония цветът може да бъде синоним на любов.
Хомосексуалната практика дълго време е била забранена от японските закони. Колкото и да бе очарователно сравнението между цвета и любовта, темата, която подхващаше Ринри, ме притесняваше. Никога не говорех за любов. Той често засягаше въпроса, а аз все успявах да сменя темата на разговора. През прозореца наблюдавахме с бинокъл цъфтежа на черешовите дървета в Япония.
— Според традицията би трябвало да ти пея песни, докато пия саке нощем под цъфнала череша.
— Давай.
Под най-близката череша Ринри ми пя сантиментални песни. Разсмях се, той се разсърди.
— Наистина мисля това, което пея.
Изпих сакето на един дъх, за да се освободя от неудобството. Този пролетен цъфтеж възбуждаше опасно чувствата на младия човек.
След като се прибрахме в технологичния апартамент, се почувствах на сигурно място. Грешка! Бяха ми казани любовни думи, големи като сградата, в която се намирахме. Смело ги изслушах и замълчах. За щастие, момчето прие мълчанието ми.
Обичах го много. Човек не може да каже това на любимия си. Жалко. За мен да го обичам много беше много.
Той ме правеше щастлива.
Винаги се радвах да го видя. Изпитвах към него приятелство, нежност. Когато го нямаше, не ми липсваше. Такова бе уравнението на чувствата ми към него.
Намирах историята за прекрасна и затова се страхувах от декларации, които биха изисквали отговор или, още по-лошо, взаимност. А лъжата бе равна на наказание. Открих, че страхът ми е неоснователен. Ринри очакваше от мен само да го изслушвам. Колко беше прав! Да изслушваш някого е огромно нещо. И аз го слушах пламенно.
За това, което изпитвах към този младеж, нямаше дума в съвременния френски език, но в японския имаше — терминът кои напълно подхождаше. Кои може да се преведе на класически френски като вкус. Имах вкус към него. Той беше моят коибито — този, с когото споделях кои, компанията му ми беше по вкуса.
На модерен японски език в неженените двойки партньорите се наричаха взаимно коибито. Някакво дълбоко благоприличие не допускаше употребата на думата любов. Освен инцидентно или при сантиментален делириум тази огромна дума не се споменаваше, бе сякаш запазена за литературата или за други подобни неща. Бях попаднала на единствения японец, който не отхвърляше нито нея, нито съответните маниери. Успокоявах се с това, че лингвистичната екзотика със сигурност много допринасяше за странното му поведение. Не беше без значение това, че Ринри изричаше декларациите си на френски или на японски, предназначен за френскоговореща — несъмнено френският език беше тази престижна, разпусната територия, на която човек можеше да се овъргаля в чувства, неподлежащи на разкриване.
Любовта е толкова френски порив, че много хора я смятат едва ли не за френско национално откритие. Без да стигам чак дотам, трябва да призная, че този език наистина съдържа идеята за любовта. Може би двамата бяхме възприели особеностите на езика на другия: той си играеше на любов, опиянен от тази новост, а аз се наслаждавах на кои. Това доказваше как всеки от нас беше възхитително отворен за културата на другия.
Кои имаше само един недостатък: пишеше се като шаран — единствената жива твар, която винаги ме е отвращавала. За щастие съвпадението не означаваше прилика. Независимо от това, че в Япония шараните символизират момчетата, чувството, което изпитвах към Ринри, нямаше нищо общо с голямата кална риба с противна уста. Напротив, кои ме очароваше със своята лекота, със своите въздушност и свежест, с липсата си на сериозност. Кои съдържаше елегантност, игривост, забава и цивилизованост. Един от чаровете му се състоеше в пародирането на някои любовни ритуали — не толкова, за да ги отрече, колкото заради забавлението.
Все пак си налагах да прикривам моя смях, за да не обидя Ринри — известно е, че любовта няма чувство за хумор. Подозирам, че беше разбрал какво изпитвах към него — кои, а не аи — толкова чудесна дума, че понякога съжалявах, че не я употребявам. Ако не се натъжаваше от това, то сигурно бе, защото осъзнаваше, че и на двамата ни бе за първи път — той беше моят първи кои, а аз неговата първа любов. Защото, макар и да се бях запалвала многократно, никога не бях изпитвала вкус към някого.
Двете думи — кои и аи — са еднакво наситени, но между тях има някаква съществена несъвместимост. Влюбваме ли се в тези, към които имаме вкус? Немислимо. Влюбваме се в тези, които не понасяме, които представляват нетърпима опасност. Шопенхауер вижда в любовта проява на инстинкта за възпроизвеждане — нямам думи да опиша ужаса, който тази теория предизвиква у мен. В любовта аз виждам проява на моя инстинкт да не убия другия. Когато изпитам необходимост да убия конкретен човек, става така, че някакъв мистериозен механизъм — имунен рефлекс? блян по невинността? страх от затвора? — ме кара да се привържа към този човек. Затова, доколкото знам, все още не съм извършила убийство.
Да убия Ринри? Каква ужасна идея и най-вече абсурдна! Да убия толкова мило същество, което предизвиква най-доброто у мен! Впрочем това, че не го убих, доказва, че не е било необходимо.
Би било оригинално да напиша една история, в която никой няма желание да убива никого. Сигурно това би било история за кои.