Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (7)

Чувствах, че Ринри очаква да го поканя вкъщи. Това би било проява на минимална учтивост, след като толкова пъти вече бях ходила в дома му. Въпреки това упорито не го правех. Да заведа някого вкъщи винаги е било за мен ужасно изпитание. По дефиниция, без да знам защо, домът ми не беше място за посещения.

Когато заживях отделно от родителите си, жилището ми веднага заприлича на нещо като килер, населен с политически бежанци, готови да побегнат при най-незначителната полицейска проверка.

В началото на март по телефона ми се обади Кристин. Заминаваше за един месец в Белгия да види майка си и ме помоли през това време да се преместя в апартамента й, за да се грижа за цветята. Приех и се озовах в дома й. Не можех да повярвам на очите си — тя живееше във възможно най-авангардното токийско жилище в сграда на бъдещето, от която се виждаха други футуристични здания. С отворена уста я слушах да ми обяснява как функционира това чудо, в което всичко беше компютризирано. Стайните растения изглеждаха като останки от праисторията, чиято единствена мисия бе да ми послужат за претекст да поживея един месец в този дворец.

Изчаках нетърпеливо заминаването на Кристин и се нанесох в междупланетната й станция. Нямаше как да не усетя разликата с моето жилище. Във всяка стая имаше дистанционно управление, позволяващо да се програмира музиката, както и температурата на въздуха, а и неща, които се случваха в другите помещения. Можех от леглото да си опека нещо в микровълновата фурна, да включа пералнята и да спусна щорите в хола.

Освен това сградата се намираше на хвърлей разстояние от казармата Ишигая, където Мишима^[1] бе извършил ритуалното си самоубийство. Имах чувството, че обитавам място с феноменално значение, и не преставах да бродя из апартамента, слушайки Бах. Забелязах мистериозна хармония между клавесина, фантастичната гледка към града и прекалено синьото небе.

В кухнята имаше тостер, който изхвърляше филийките, когато преценеше, че вече са готови. Тогава се разнасяше очарователен звуков сигнал. Програмирах си истински концерти от сигналите на отделните електроуреди.

Бях дала телефона на това място само на един човек и обаждането му не закъсня.

— Как е апартаментът? — попита Ринри.

— На вас ще ви се стори нормален. За мен е невероятен. Елате в понеделник за урока тук, ще го видите.

— В понеделник? Днес е петък. Понеделник е далече. Мога ли да дойда довечера?

— За вечеря? Не умея да готвя.

— Оставете това на мен.

Не намирах причини да откажа, а пък и ми беше приятно. За първи път ученикът ми се показа предприемчив. Несъмнено това беше свързано с апартамента на Кристин. Един неутрален терен променя всичко.

 

 

В 19 часа видях лицето на момчето на екрана на интерфона и му отворих. Той пристигна с чисто нов куфар.

— Заминавате ли някъде?

— Не, идвам да готвя.

Показах му жилището, което го удиви по-малко, отколкото мен.

— Не е лошо — каза той. — Обичате ли швейцарско фондю?

— Да. Защо?

— Чудесно. Донесох пособията.

Лека-полека откривах култа на японците към пособията, предназначени за всяка една дейност в живота: пособия за планината, пособия за морето, пособия за голф или, както тази вечер, пособия за швейцарско фондю. У Ринри имаше цяла стая с куфари, готови за най-различни операции.

Пред възхитените ми очи младежът отвори специалния куфар, от който изскочиха, подредени в несменяем ред, нагревател, наподобяващ ракета-носител, съд за фондю с незалепващо дъно, полистиреново пликче със сирене, бутилка бяло вино и немухлясващи хлебни крутони. Ринри пренесе тези забележителни неща върху плексигласовата маса.

— Да започвам ли? — попита той.

— Да, нямам търпение да видя.

Той изсипа полистиреновото пликче и виното в съда, запали подгревателя, който като по чудо не излетя към небето, и докато между тези вещества протичаха различни химически реакции, извади от куфара нещо като тиролски чинии, дълги вилици и чаши със столче „за остатъка от виното“.

Изтичах до хладилника за кока-кола, уверявайки го, че тя върви отлично с швейцарското фондю, и налях в моята чаша.

— Готово — обяви той.

Седнахме смело един срещу друг и аз пробвах сместа с едно парче немухлясващ хляб на върха на вилицата. Сложих нещото в устата си и задъвках — нямаше абсолютно никакъв вкус. Разбрах, че японците обожават швейцарското фондю заради забавната му страна и бяха създали някакъв вид, освободен от един-единствен досаден детайл — вкуса.

— Чудесно е — отсъдих, прикривайки смеха си.

На Ринри му стана горещо и за първи път го видях без черното кожено яке. Отидох да взема едно шише табаско под претекст, че белгийците ядат швейцарското фондю подлютено. Натопих отново парче хляб в сместа, предизвиквайки плетеница от нишки, поставих жълтото кубче в чинията си и го поръсих с табаско, за да му придам някакъв вкус. Момчето наблюдаваше моите маневри и кълна се, в очите му прочетох следната констатация: „Белгийците са странни хора.“. Намерил се кой да ми говори за странности.

Скоро модерното фондю ми омръзна.

— Хайде, Ринри, разкажи нещо.

— Но… вие ми говорите на „ти“!

— Когато двама души са си поделили такова ястие, те могат да си говорят на „ти“.

Усещах в мозъка си ефекта от странното фондю, което ме довеждаше до състояние на експериментаторски делириум. Докато Ринри се чудеше какво да разкаже, аз угасих подгревателя, като духнах върху му, което изненада японеца, изсипах във фондюто остатъка от виното, за да охладя сместа, и потопих двете си ръце в това лепило.

Ринри нададе вик.

— Защо направихте това?

— За да видя какво ще стане.

Измъкнах ръцете си и се позабавлявах с чилето конци, които ги свързваха. Дланите ми бяха покрити с дебел слой фалшиво сирене.

— Сега как ще се измиете?

— С вода и сапун.

— Не, прекалено е лепкаво. Съдът е незалепващ, но не и ръцете ви.

— Ще видим.

Действително струята вода и препаратът за миене на съдове нямаха никакъв ефект върху жълтеникавите ми ръкавици.

— Ще опитам да си остържа ръцете с кухненския нож.

Заех се да осъществя плана си пред ужасените очи на Ринри. Това, което трябваше да се случи, се случи: порязах дланта си и кръвта бликна изпод покриващата я мембрана. Поднесох раната към устата си, за да не заприлича апартаментът на местопрестъпление.

— Ще позволите ли — каза момчето.

Застана на колене и взе една от ръцете ми, като започна да я остъргва със зъбите си. Без съмнение това беше най-добрият метод, но гледката, която представляваше този рицар, паднал на колене пред дамата си и ръфащ полистирена от деликатно придържаните й пръсти, ме хвърли в луд смях. Най-смайващата галантна сцена, която бях виждала някога.

Ринри невъзмутимо продължи да стърже. Операцията се проточи безкрайно, а през това време аз запаметявах абсурда на ситуацията. После като истински занаятчия перфекционист той изми пръстите ми в мивката с почистващо средство и абразивна гъба.

Когато работата приключи, Ринри огледа щателно резултата от спасителните операции и въздъхна с облекчение. Този епизод му беше подействал като катарзис. Взе ме в обятията си и повече не ме пусна.