Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ni d’Ève ni d’Adam, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Светла Лекарска, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Постмодерен роман
- Съвременен любовен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Амели Нотомб
Заглавие: Нито Ева, нито Адам
Преводач: Светла Лекарска
Година на превод: 2009
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2009
Тип: роман (не е указано)
Националност: белгийска (грешно указана френска)
Печатница: Печатница „Симолини“
Излязла от печат: 19 октомври 2009
Редактор: Росица Ташева
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Петя Величкова
ISBN: 978-954-529-713-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16486
История
- —Добавяне
На следващия урок Ринри ме помоли да разгледаме учтивата форма. Учудих се, че този въпрос може да представлява трудност за човек, владеещ езика с възможно най-сложни формули за учтивост.
— Да — каза той. — Но ето, ние с вас си говорим на „ви“. Защо?
— Защото съм ви учителка.
Той прие обяснението ми без особен интерес. Размислих и добавих:
— Ако това представлява проблем за вас, можем да решим да си говорим на „ти“.
— Не, не — каза той, явно съобразявайки се с възприетата вече форма.
Насочих урока към по-обикновени разсъждения. Подавайки ми плика накрая, той ме попита дали може да ме вземе в събота следобед.
— За да отидем къде?
— Да играем.
Обожавах този отговор, така че приех поканата.
От своя страна аз също ходех на курсове и напредвах според възможностите си. Много скоро започнах да правя лошо впечатление. Всеки път, когато някой детайл ме интересуваше, вдигах ръка. Преподавателите едва не получаваха сърдечна криза, когато ме виждаха да издигам пръсти нагоре. Мислех, че замлъкват, за да ме оставят да говоря, и пламенно задавах въпросите си, на които винаги ми се отговаряше удивително незадоволително.
Това продължи до деня, в който един от учителите, като видя обичайния ми жест, ми изкрещя с отвратителна грубост:
— Стига!
Стоях вцепенена, докато всички останали студенти ме гледаха втренчено.
След часа отидох да се извиня на преподавателя, главно за да разбера в какво се бях провинила.
— Не се задават въпроси на Сенсей — изръмжа той.
— Но ако не разбирам нещо?
— Трябва да се разбира.
Ето така проумях защо образованието в Япония куца.
Имаше и един епизод, в който всеки трябваше да представи страната си. Когато дойде моят ред, ясно почувствах тежко наследство на плещите си. Всеки беше говорил за някоя позната на всички страна. Само на мен ми се наложи да уточнявам на кой континент живее моята нация. Съжалявах за присъствието на немски студенти, защото ако ги нямаше, щях да мога да посоча каквото и да е на картата — някой остров в Океания, или да опиша варварски традиции, като например да се задават въпроси на преподавателя. Вместо това направих стегнато експозе, по време на което сингапурските студенти усърдно чистеха с клечка златните си зъби.
В събота следобед мерцедесът ми се видя по-бял от обикновено.
Научих, че отиваме в Хаконе. Понеже не знаех нищо за това място, помолих за малко повече информация. След като леко се пообърка, Ринри каза, че сама ще видя. Пътят с многобройните си пунктове за пътна такса ми се стори безкраен.
Накрая пристигнахме при едно огромно езеро, заобиколено с хълмове и живописни тории[1]. Тук се правеха малки екскурзии с корабче или водно колело. Този последен детайл предизвика у мен смях. Подобно на Ламартин[2] влюбените токийци черпеха вдъхновение от природата по време на неделната си разходка из Хаконе.
Движехме се по водите с нещо като ферибот. Наслаждавах се на японските семейства, които се възхищаваха от мястото, докато бършеха носа на малкия, и на влюбените, облечени в костюми на влюбени, които си държаха ръцете.
— Водили ли сте вече тук вашата любима? — попитах.
— Нямам любима.
— В миналото не сте ли имали?
— Имах. Но не съм я водил тук.
Значи на мен се падаше честта да съм първата. Сигурно защото бях чужденка.
От високоговорителя на кораба се носеха сладникави песни. Имаше спиране близо до един торий. Слязохме и направихме предварително маркирана поетична обиколка. Двойките се спираха на местата, предвидени за тази цел, и развълнувано съзерцаваха през ториите гледката на езерото. Децата пищяха, сякаш за да предупредят влюбените за последствията от толкова много романтика. Беше ми забавно.
След тази водна авантюра Ринри ми предложи един кори — обожавах този счукан сладолед, поръсен с чаен сироп. Не бях яла от детството си. Беше толкова хрупкав.
По пътя обратно си мислех защо ли това момче ме беше отвело в Хаконе. Разбира се, бях очарована от традиционната екскурзия, но защо той искаше да ми покаже всичко това? Несъмнено си задавах прекалено много въпроси. Повече от всички други народи на земята японците правеха нещата, защото така се прави. И в това нямаше нищо лошо.