Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ni d’Ève ni d’Adam, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100(2022)

Издание:

Автор: Амели Нотомб

Заглавие: Нито Ева, нито Адам

Преводач: Светла Лекарска

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: белгийска (грешно указана френска)

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 19 октомври 2009

Редактор: Росица Ташева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Петя Величкова

ISBN: 978-954-529-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16486

История

  1. —Добавяне

1990 година приключи в пълно объркване.

Едно беше ясно — щях да си подам оставката. Компанията Юмимото скоро щеше да се лиши от ценните ми услуги.

Така ми се искаше да подам оставка и от брака си. За нещастие Ринри бе все по-обезоръжаващо мил.

Една нощ чух вътрешен глас да ми казва: „Спомни си урока на Кумотори Яма. Когато Ямамба те държеше в плен, ти намери разрешение в бягството. Щом не можеш да се освободиш чрез думите, пробвай с краката“.

В случая трябваше да бъде напусната една страна, така че краката приеха формата на самолет. Тайно си купих билет Токио-Брюксел. Еднопосочен.

— Отиване и връщане е по-евтино — каза продавачката.

— Еднопосочен — настоях.

Свободата няма цена.

Беше в неотдавнашната епоха, когато електронният билет не съществуваше. Картонен, ламиниран самолетен билет — досегаема реалност на дъното на чантата или в джоба, където ръката ми го търсеше по трийсет пъти на ден. Неудобството се състоеше в това, че ако го загубех, издаването на дубликат щеше да бъде цяло чудо. Но нямаше опасност да загубя този символ на свободата.

 

 

Понеже семейството му беше в Нагоя, прекарах с Ринри в бетонния замък трите новогодишни дни, в които е забранено да се работи. Забранено е дори да се готви — майка му беше напълнила традиционните лакирани кутии със студени специалитети, предназначени за почивните дни: макарони от елда, подсладен фасул, оризов сладкиш и други измишльотини, които се харесваха повече на очите, отколкото на устата.

— Не се чувствай длъжна да ги ядеш — казваше Ринри и най-безсрамно си вареше спагети.

Не се чувствах длъжна и не беше много вкусно, но бях възхитена от блясъка на обвитите в захарна глазура бобени зърна, които се отразяваха в дълбоко черния лак на кутията. Хващах ги едно по едно с пръчиците, държейки кутията на нивото на очите, за да не пропусна и трошичка от спектакъла.

Благодарение на самолетния билет тези три дни се оказаха истинска прелест. Вглеждах се в младежа с нежно любопитство: това значи е момчето, с което бях щастлива две години и което се канех да напусна. Каква странна история, какво абсурдно разхищение. Нали негов беше този фин тил, тези изтънчени маниери! Не ми ли беше добре с него — едновременно интересно и спокойно? Не е ли това идеалът за съвместен живот?

Нали той принадлежеше на тази толкова обичана от мен страна? Нали беше единственото доказателство, че мечтаният остров ме приема като своя? Не ми ли даваше той най-простата и легална възможност да се сдобия със славната японска националност?

Не изпитвах ли към него действителни чувства? Разбира се, че да. Обичах го много и именно наречието „много“ ме убеди в спешността на моето заминаване.

Достатъчно беше мислено да унищожа билета и нежното ми приятелство към Ринри се превръщаше във враждебен ужас. И обратно, достатъчно бе да докосна гланцовата му хартия, за да почувствам в сърцето си смесица от тържество и чувство за вина, която силно приличаше на любов, без да е любов, така както църковната музика дарява на душата възторг, който прилича на религиозен, но не е.

Понякога той мълчаливо ме прегръщаше. И на най-големия си враг не пожелавам да изпита това, което чувствах в тези моменти. Нямаше миг, в който Ринри да се държи непочтено, вулгарно или дребнаво. А щеше да ми е от полза да бъде така.

— У теб няма нищо лошо — му казах.

Той учудено замълча и накрая попита дали това е било въпрос. Този отговор ми се стори показателен.

Бях напипала същественото: обичах го много, защото у него нямаше нищо лошо. Понеже лошото му беше чуждо, не изпитвах любов към него. Не че харесвам лошото. Но едно ястие е превъзходно само ако съдържа и капка оцет. Деветата симфония на Бетовен щеше да е непоносима за ушите, ако не съдържаше и някои спадове. Христос нямаше така да вдъхновява хората, ако думите му не бяха понякога толкова близки до омразата.

Тази мисъл ми напомни нещо друго.

— Още ли си самураят Христос?

Ринри ми отговори с прелестна наивност:

— А, бях забравил.

— Да или не?

— Да — каза той, сякаш заявяваше, че е студент.

— По какво съдиш?

Той повдигна рамене по обичайния за него начин и продължи с друго:

— Сега чета една книга за Рамзес II. Тази цивилизация силно ме вълнува. Имам желание да стана египтянин.

Разбрах до каква степен беше японец — той изпитваше истинско и дълбоко любопитство към чуждите култури. В Япония има специалисти по бретонски език от XII век и по енфието във фламандската живопис. В следващите призвания на Ринри не трябваше да търся стремеж да се отъждествява с другите — той просто се интересуваше от тях.

 

 

На 9 януари 1991-ва съобщих на моя годеник, че на следващия ден заминавам за Брюксел. Казах го така леко, сякаш съобщавах, че отивам да купя вестник.

— Какво ще правиш в Белгия? — попита Ринри.

— Ще се видя със сестра ми и някои познати.

— Кога ще се върнеш?

— Не знам. Скоро.

— Да те закарам ли на летището?

— Благодаря ти. Ще се оправя.

Той настоя. На 10 януари белият мерцедес ме чакаше пред дома ми за последен път.

— Какъв грамаден и тежък куфар! — каза момчето, като го поставяше в багажника.

— Подаръци — подхвърлих.

Вътре бяха всичките ми вещи.

На Нарита го помолих да си тръгне бързо.

— Изпитвам ужас от сбогувания по летищата.

Той ме целуна и си тръгна. Щом изчезна от очите ми, гърлото ми се развърза, сърцето ми се отпусна и тъгата ми бе изместена от велика радост.

Засмях се. Започнах да се наричам каква ли не, нанасях си обидите, които заслужавах, но това не ми пречеше да се смея с облекчение.

Знаех, че трябва да съм тъжна, засрамена и т.н. Обаче не успявах.

На регистрацията поисках място до прозореца.