Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (22)

На другия ден автобусът ни откара до пристанището. На кораба, като гледаше островът да се отдалечава, Ринри каза:

— Тъжно ми е, че напускаме Садо.

— И на мен — отговорих полуискрено.

Съжалявах за какитата.

Ринри извърна към мен навлажнените си очи и възкликна:

— Моята годеница от Садо!

Какво ли още ме чакаше.

От Нийгата мерцедесът ни откара в Токио. По време на пътуването си задавах неизбежния въпрос: защо не му отказах? Не исках да се омъжвам за него. Въобще идеята за брак тотално ме отблъскваше. Защо тогава не му отказах?

Обяснението беше в това, че обичах Ринри. Отказът щеше да доведе до раздяла, а аз не исках да се разделяме. Толкова много приятелство, нежност и смях ме свързваха с това чувствително момче. Не исках да се отказвам от чаровната му компания.

Благославях изобретателя на годежа. Животът е белязан от тежки като камък изпитания, но някаква флуидна механика позволява все пак да се промъкваме между тях. Библията, този прекрасен морален кодекс, предназначен за камъните, скалите и менхирите, ни учи на възхитителни вкаменени принципи: „Да бъде словото ти. Да? Не? Останалото е от Лукавия“, и тези, които се придържат към тях, са непорочни и уважавани от всички същества. Но има и създания, неспособни на такова гранитно поведение, които могат да се придвижват само ако се промъкват, ако се просмукват, ако заобикалят. Когато ги питат дали искат или не да се омъжат за някого, те предлагат годежа като втечнена форма на брака. Каменните патриарси виждат в тях предатели и лъжци, докато те просто са искрени по свой воден начин. Ако съм от вода, какъв смисъл има да ти казвам: да, ще се омъжа за теб? Това значи да те излъжа. Водата не може да бъде задържана. Да, мога да те напоя, да ти дам от моето богатство, да утоля жаждата ти, но откъде да знам накъде ще тръгне реката ми, никога няма да можеш да се изкъпеш два пъти в една и съща годеница.

Тези течни същества си навличат презрението на тълпите, но вълнообразното им поведение всъщност е позволило да бъдат избегнати толкова много конфликти. Големите блокове от добродетелни, възторжено възпявани камъни са в основата на всички войни. Разбира се, в отношенията ми с Ринри не ставаше дума за международна политика, но трябваше да се избере между два големи риска: единият се казваше „да“ и означаваше вечност, сигурност, стабилност, здравина и други думи, от които водата замръзва ужасена; другият се казваше „не“ и символизираше разрив, отчаяние, а аз си мислех, че ме обичаш, изчезвай от очите ми, а колко щастлив изглеждаше, и други окончателни думи, от които водата кипва възмутена, защото те са несправедливи и дивашки.

Какво облекчение, че намерих изход в годежа! Този течен отговор нищо не решаваше, но отлагаше проблема за по-късно. Печеленето на време е големият номер в живота.

От предпазливост не казах на никого в Токио за този годеж.

 

 

От януари 1990-та започвах работа в една от големите японски компании, които под формата на бизнес държаха истинската власт в страната. Като всеки друг служител си мислех, че ще прекарам там четирийсет години от живота си.

В моя разказ за изумлението и трепета обясних защо едва издържах до края на едногодишния ми договор^[1].

Това беше крайно банално слизане в ада. Моята съдба не се различаваше особено от тази на огромната част от японските служители. Тя просто бе усложнена от факта, че бях чужденка, както и от собствения ми талант да забърквам каши.

Вечер се срещах с Ринри и му разказвах как минават дните ми. Всеки от тях носеше своята доза унижение. Ринри ме слушаше и страдаше повече от мен, а когато свършвах, клатеше глава и молеше за прошка от името на своя народ.

Уверявах го, че народът му няма никаква вина. В тази компания аз имах многобройни стойностни съюзници. Всъщност страданията ми идваха от една-единствена личност, както често става по работните места. Достатъчно бе поведението й да се промени, за да приеме съдбата ми друг курс.

 

 

Водех двойствен живот — робиня през деня, годеница през нощта. Това щеше да е добре за мен, ако нощите не бяха толкова къси. Прибирах се при Ринри не по-рано от 22 часа, а пък вече бях започнала да ставам в четири, за да пиша. Без да броя нощите, които се наложи да прекарвам в предприятието, за да си довършвам работата.

Съботите и неделите пропадаха като в бездна, без да оставят спомен. Ставах късно, пусках пералнята, пишех, простирах прането. Изцедена от тези дейности, се хвърлях в леглото с умората от седмицата. Ринри искаше както преди да ме води насам-натам. Нямах сили. Най-многото, което можеше да постигне, бе да го придружа на кино в събота вечер. Случваше се там да заспя.

Ринри героично понасяше изтощената си годеница. Аз обаче не можех да я търпя. В работата знаех защо съм такава. Но не разбирах нищо от това зомби, в което се превръщах извън компанията.

Когато метрото ме понасяше към мястото на мъченията, си мислех за моя предишен живот. Само няколко месеца ме деляха от него. Не беше за вярване. Какво бе станало със Заратустра за толкова кратко време? Наистина ли бях изкачила с боси крака японските възвишения? Наистина ли бях танцувала с Фуджияма? Наистина ли се бях забавлявала така с момчето, което сега ме гледаше как спя?

Да можех само да повярвам, че просто изживявам лош момент! Но не, всичко навеждаше на мисълта, че вече съм от тези, които прекарват точно така четирийсет години от живота си. Споделях с Ринри, който настояваше:

— Недей да работиш повече. Омъжи се за мен. Това ще е краят на грижите ти.

Предложението беше съблазнително. Да зарежа страданията и да се възползвам от материалното благополучие, да не правя повече никога нищо освен да живея в компанията на това очарователно момче — кой би се поколебал?

Но без да мога да дам някакво обяснение, аз очаквах друго. Не знаех какво, но бях сигурна, че мога да се надявам на него. Желанието е по-силно, когато обектът му е неизвестен.

Съзнателната част от мечтата беше писането, което вече ме бе погълнало. Разбира се, не стигах в илюзиите си дотам, че да вярвам в издаването на книгите ми един ден, още по-малко да си въобразявам, че ще мога да живея от това. Но абсурдно се стремях към това изживяване, сигурно за да не съжалявам някога, че не съм опитала.

Преди Япония никога не бях мислила сериозно по въпроса. Прекалено много се страхувах от унижението, което неизбежно щях да изпитам от отрицателните отговори на издателствата.

При всекидневието ми в компанията обаче никакво унижение повече не можеше да ме уплаши.

От това действията ми не ставаха по-сигурни. Гласът на разума крещеше да приема този брак. „Не само че ще бъдеш богата, без да работиш, но ще имаш и най-добрия съпруг. Никога не си срещала по-мило, забавно и интересно момче. Той има само добродетели. Обича те, а и ти го обичаш, със сигурност повече, отколкото си мислиш. Да се откажеш от брак с Ринри е равносилно на самоубийство.“

Не успявах да се реша. Думичката „да“ не излизаше от устата ми. Както на остров Садо, измъквах се с отлагания.

Предложението често се повтаряше. Отговорът винаги бе все така уклончив. Може и да не ми е личало, но умирах от срам. Имах чувството, че правя всички нещастни, като се започне от мен самата.

В работата беше ад. Ринри ми даваше топлина, която не заслужавах. Понякога си мислех, че професионалните ми мъки са наказание за неблагодарността ми в любовта. През деня Япония ми отнемаше онова, което ми даваше нощем. Цялата история вървеше към лош край.

От време на време отивах на работа с облекчение. Случваше ми се да предпочета откритата война пред фалшивия мир. Предпочитах да съм неволен мъченик, отколкото добронамерен изтезател. Винаги бях изпитвала ужас от властта, но по-леко ми беше да я понасям, отколкото да я налагам.

 

 

Най-тежките инциденти в живота са лингвистичните. Една делнична вечер след полунощ Ринри ми предложи брак за двеста и четирийсети път. Прекалено уморена, за да бъда уклончива, аз казах „не“ и веднага заспах.

На сутринта намерих до листовете с моите писания бележка от момчето: „Благодаря, много съм щастлив“.

Направих си високоморален извод: „Ощастливила си някого, като си била откровена с него. Човек трябва да има смелостта да каже «не». Няма нищо хубаво в напразните надежди. Неяснотата е източник на болка…“ и т.н.

Отидох на работа да пожъна полагащата се за деня доза унижение. Вечерта Ринри ме чакаше на изхода.

— Ще те водя на ресторант.

— Сигурен ли си? Грохнала съм.

— Няма да останем дълго.

Пред супата от планинска папрат Ринри ми каза, че родителите му са много радостни от прекрасната новина. Избухнах в смях и отговорих:

— Това не ме учудва.

— Особено баща ми.

— Това ме учудва. Мислех си, че по-скоро майка ти ще е доволна.

— За една майка е по-тежко да се раздели със сина си.

Това изречение предизвика неясен сигнал за тревога в мозъка ми. Не се съмнявах, че бях казала „не“ предишната вечер, но не бях сигурна в начина, по който бе формулирано брачното предложение. Ако Ринри бе задал отрицателен въпрос, което често се случва в тази страна, бях загубена. Опитах се да си припомня граматическите правила в японския за отговор на отрицателен въпрос, което е толкова сложно, колкото да запомниш стъпките на тангото. Изтощеният ми мозък не измисли нищо и аз реших да проверя. Взех каничката със саке и попитах:

— Не искаш ли още саке?

— Не — отговори учтиво младежът.

Оставих каничката на масата, а Ринри ме погледна неразбиращо и сам си сипа.

Закрих лицето си с ръце. Разбрах всичко. Той ме беше попитал: „Не искаш ли да се омъжиш за мен?“. И аз бях отговорила по правилата на моя език. След полунощ имам лошия навик да бъда последователка на Аристотел.

Беше ужасно. Познавах се достатъчно и знаех, че няма да имам сили да възстановя истината. Неспособна да бъда неприятна с един мил човек, щях да се жертвам, за да не го разочаровам.

Питах се дали Ринри нарочно ми бе задал въпроса в негативна форма. Не ми се вярваше. Но може би неговото подсъзнание му е продиктувало този макиавелистичен план.

Значи заради едно езиково недоразумение щях да се омъжа за прекрасно момче, надарено с перверзно подсъзнание. Как да се измъкна от тази каша?

— Предупредих родителите ти — добави той. — Те страшно се зарадваха.

Естествено. Баща ми и майка ми бяха възхитени от този младеж.

— Не трябваше ли аз сама да им кажа? — попитах, твърдо решена вече да задавам само отрицателни въпроси.

Ринри заобиколи препятствието.

— Знам. Но ти работиш, а аз още съм студент. Помислих си, че няма да ти остане време да го направиш. Сърдиш ли ми се?

— Не — отговорих, разочарована от това, че не зададе въпроса отрицателно, което щеше да ми позволи под прикритието на културните различия да му кажа какво мисля.

„Как само съм се насадила!“, помислих си.

— Коя дата предпочиташ? — попита той.

Само това оставаше.

— Да не решаваме всичко така прибързано — отговорих. — Така или иначе, докато работя при Юмимото, няма да е възможно.

— Разбирам. Кога приключва договорът ти?

— В началото на януари.

Ринри свърши супата си и заяви:

— Значи, 1991-ва. Това е симетрична цифра. Хубава година за сватба.