Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (16)

Няколко дни по-късно Ринри ми съобщи по телефона, че семейството му е заминало за седмица. Помоли ме да се настаня при него в тяхно отсъствие. Приех с любопитство и неясен страх — никога не бях прекарвала толкова дълго време в компанията му.

Той дойде да ме вземе с малкия ми багаж. При пристигането в бетонния замък смутена попитах:

— Къде ще спя?

— С мен, в леглото на родителите ми.

Възпротивих се на тази неуместна идея. Ринри, както обикновено, вдигна рамене.

— Все пак това е леглото на родителите ти!

— Нали няма да знаят — каза той.

— Но аз знам.

— Сигурно не би искала да спим на малкото ми легло за един човек. Ще бъде адски неудобно.

— Няма ли друга възможност?

— Освен да спим в леглото на баба и дядо.

Това реши въпроса. Като се има предвид отвращението, което старците предизвикваха у мен, приех с облекчение да спя в леглото на родителите му.

Беше гигантски воден матрак, от тези, които бяха на мода двайсетина години по-рано и се отличаваха със забележителна липса на комфорт.

— Много интересно — отбелязах аз. — Човек трябва да внимава за всеки свой жест.

— Все едно че сме в лодката от „Избавление“^[1].

— Точно така. Избавление би било да се измъкнем от матрака.

Ринри, който бе предвидил специално меню, се затвори в кухнята. Аз тръгнах на разходка из бетонния замък.

Защо ли не можех да се освободя от чувството, че съм следена от камера? Усещането, че някакво невидимо око ме наблюдава, не ме напускаше. Правех гримаси към тавана, после към стената, но нищо не се случваше. Лукавият враг се правеше, че не забелязва поведението ми. Налагаше се да бъда нащрек.

Момчето ме изненада, докато се плезех пред една модерна картина.

— Не ти харесва творчеството на Накагами^[2]? — попита той.

— Харесва ми. Прекрасно е — казах, искрено ентусиазирана от мрака на платното.

Ринри трябва да е заключил, че когато белгийците са потресени от някоя картина, се плезят срещу й.

На масата ме чакаха изискани блюда: спанак със сусам, пъдпъдъчи яйца с шизо^[3], морски таралеж. Опитах от всичко, но забелязах, че той въобще не се храни.

— А ти?

— Не обичам тези храни.

— Защо тогава ги приготви?

— За теб. Обичам да те гледам как ядеш.

— И аз обичам да те гледам като ядеш — казах аз и скръстих ръце.

— Моля те, яж още, толкова е хубаво.

— Правя гладна стачка, докато не започнеш и ти да се храниш.

Измъчвах се не само заради това, че го обиждам, но и защото се въздържах от прекрасните блюда, които привличаха погледа ми.

Опечален, Ринри се запъти към кухнята и се върна с итало-американски салам и бурканче майонеза. Помислих си: „Не, все пак няма да направи това“. Обаче да — той изяде парчетата салам, покривайки ги с един сантиметър майонеза. Отмъщение или провокация? Правех се на безразлична и продължавах да опитвам деликатесните съкровища, докато той радостно се кикотеше и поглъщаше този ужас. Като забеляза моето вцепенение, подигравателно попита:

— Нали искаше да ям?

— Очарована съм — излъгах. — Всеки яде това, което предпочита, чудесно.

— Искам да поканя всичките си приятели и да те представя. Съгласна ли си?

Приех. Решихме да направим събирането след пет дни.

Беше ваканция. Въобще не излизах от бетонния замък. Ринри се отнасяше с мен като с принцеса. В хола, под картината на Накагами, постави специално за мен лакирано писалище. Никога не бях писала в подобни условия, които всъщност не ми допадаха особено. Най-подходящ за творене е нискокачественият суров материал. Лакът от писалището оставаше по пръстите ми и цапаше ръкописа ми.

Ринри ме гледаше с обожание, от което писалката ми замръзваше неподвижна. Тогава той с умолителен вид правеше жест да продължа. Каквото и да напишех, беше доволен. Като героя от „Сиянието“^[4] написах хиляда пъти, че полудявам. Наоколо обаче нямаше брадва, която да ми позволи да задълбоча подражанието.

До този момент единственият човек, с когото бях живяла в двойка, бе сестра ми. Но тя до такава степен беше моето второ аз, че не ставаше дума за двойка, а за едно-единствено същество.

Новото с Ринри беше това, че прекарвахме времето си в очарователно притеснение. Съвместният ни живот приличаше на водния матрак, на който спяхме — демодиран, неудобен и забавен. Връзката ни се отличаваше с вълнуващ дискомфорт.

Всеки път, когато Ринри ми казваше, че съм хубава, трябваше да спра всякаква дейност и да запазя позата си, колкото и странна да беше. А момчето кръжеше около мен и потресено възклицаваше: „О!“. Не разбирах защо. Веднъж влязох в кухнята, където той приготвяше нещо. Един домат ме изкуши и забих зъби в него. Ринри нададе вик. Помислих, че това пак е някой от прословутите му комплименти, и замръзнах на място. Той изтръгна домата от ръката ми и каза, че щял да ми се развали тенът. От страна на един консуматор на салам с майонеза изказването ми се видя доста нахално, затова си взех обратно домата и продължих да го ям. Ринри отчаяно завъздиша по бялата кожа с нейната малотрайност.

Понякога иззвъняваше телефонът. Той отговаряше на японски, тоест като казваше толкова малко думи, че изглеждаше подозрително. Разговорите траеха най-много десет секунди. Не познавах все още този японски обичай и пак взех да си мисля, че приятелят ми е от Якудза, за което подсказваше и непорочно белият му мерцедес. Ринри отиваше да пазарува с колата и се връщаше два часа по-късно с три корена джинджифил. Това ходене на пазар със сигурност криеше нещо друго. Впрочем нали чрез сестра си беше свързан с калифорнийската мафия!

По-късно, когато съмнението в невинността му отпадна, разбрах, че истината е много по-учудваща — той действително имаше нужда от два часа, за да избере трите корена джинджифил.

Времето течеше бавно. Можех да излизам, но това не ми хрумваше. Този ритуален престой ме изпълваше с възхита. Когато Ринри тръгваше на загадъчните си разходки, ме обхващаше желание да използвам самотата си за някакво злосторничество — въртях се из бетонния замък, търсейки възможност да вредя, но не намирах такава. Предавах се и сядах да пиша.

Той се завръщаше. Посрещах го церемониално, като го наричах Данасама (Превъзходителство, мой господар). Той протестираше и се просваше на земята, обявявайки се за „мой роб“. След тези циркове ми показваше какво е донесъл.

— Три корена джинджифил! Това е прекрасно! — възкликвах.

Вече се виждах как участвам в колоквиум на бандитски съпруги по темата „Как разбрахте, че годеникът ви е мафиот?“.

Опитвах се да разгадая поведението му. Понякога то беше наистина много странно. Ринри поставяше в средата на хола широко ведро, пълно с пясък. Заглаждаше повърхността и застанал прав, чертаеше върху нея кабалистични знаци с босия си крак.

Опитвах се да разбера какво пише, но той смутено изтриваше знаците с петата си. Реших, че това потвърждава хипотезата за бандитизма. С престорено невинен тон го питах какво означават тези калиграфи.

— Така се концентрирам.

— За какво?

— За нищо. Винаги имаме нужда от концентрация.

Системата му, изглежда, не работеше, защото той непрекъснато имаше разсеян вид. С течение на времето всичко това започна да ми напомня някого.

— В случката с невярната жена Христос пише знаци в пръстта с крака си — казах аз.

— Така ли — откликна той с дълбокото безразличие, което предизвикваха у него религиозните теми (с изключение на Ордена на тамплиерите, неясно защо).

— Знаеш ли, че на кръста римляните написали под Христос INRI? Твоето име без една буква.

Обясних му какво означава това съкращение^[5]. Изглежда, че това го заинтригува.

— Защо имам една буква в повече? — попита той.

— Защото не си Христос — подсказах му.

— Или пък и Христос е имал Р отпред — като ронин.

— Знаеш ли много изрази, в които японският се смесва с латинския? — попитах иронично.

— Ако Христос можеше да се завърне днес, той би говорил повече от един език.

— Да, но сигурно не би говорил латински.

— Защо не. Би смесил епохите.

— И мислиш, че би бил ронин?

— Напълно. Особено като се има предвид, че на кръста казва: „Защо си ме изоставил?“. Фраза, достойна за самурай без господар.

— Знаеш ги ти тия работи. Да не би да си чел Библията?

— Не. Това беше в книгата „Как се става тамплиер“.

Заглавието ме наведе на мисълта, че се намесвам навреме.

— Нима има японска книга с такова заглавие?

— Да. Ти ми отвори очите. Аз съм самураят Исус.

— Но по какво приличаш на Христос?

— Ще видим. Все още съм само на двайсет и една години.

Това заключение, което му даваше широко поле за действие, ми се стори забавно.

 

 

Дойде денят на вечерята с неговите приятели. Сутринта Ринри се извини, че се налага да ме остави сама, и се затвори в кухнята.

Освен Хара и Маза не знаех кого ще видя. Тези двамата нямаха вид на членове на Якудза, но и Ринри нямаше. Останалите може би отговаряха физически повече на това понятие.

Дълго медитирах пред картината на Накагами. Дори и най-плахата музика би смутила съзерцаването на това тъмно великолепие.

Към 18 часа видях как Ринри, мокър от пот, изплува из тенджерите и нареди дългата маса. Предложих да му помогна, той отказа. След това отиде да вземе душ и отново се появи. В 18 часа и 55 минути обяви пристигането на гостите.

— Чу ли ги? — попитах.

— Не. Поканих ги за 19 и 15. Това означава, че ще бъдат тук в 19 часа.

Точно в 19 часа ударът на синтетичен гонг потвърди думите му. Единайсетте момчета чакаха пред вратата, въпреки че не бяха пристигнали заедно.

Ринри ги покани да влязат, поздрави ги набързо и изчезна в кухнята. Хара и Маза ми кимнаха с глава. Останалите девет ми се представиха. Холът се оказа точно толкова голям, че да побере всички. Поднесох бирата, която Ринри беше предвидил.

Всички ме гледаха мълчаливо. Напразно се опитвах да поведа разговор с тези, които вече познавах, както и с тези, които не познавах. Вътрешно умолявах Ринри да се появи на масата, за да разсее притеснението. Но приготовленията му не бяха приключили.

Мълчанието бе толкова тягостно, че захванах монолог по първата хрумнала ми тема.

— Никога не бих повярвала, че японците толкова обичат бира. И тази вечер за сетен път се уверих в това — когато ви предложат някакви напитки, винаги избирате бирата.

Те ме слушаха учтиво и не казваха нищо.

— В миналото японците пиели ли са бира?

— Не знам — каза Хара.

Другите поклатиха глава в потвърждение на незнанието си. Отново настъпи мълчание.

— И ние в Белгия пием много бира.

Надявах се, че Хара и Маза ще си спомнят за моя подарък от предишната вечер, прекарана заедно, но нищо такова не стана. Отново взех думата и казах всичко, което знаех за бирата в моята страна. Единайсетте момчета ме слушаха почтително — държаха се така, сякаш бяха поканени на конференция. Опасявах се, че някой от тях ще извади тефтер и ще започне да си води бележки. Чувствах се, меко казано, смешна.

Щом млъкнех, тишината се връщаше и неудобство обхващаше момчетата. Въпреки това никой от тях не се решаваше да ми помогне. На моменти ги подлагах на изпитание, като ги оставях да се намълчат на воля — цели пет минути минаваха, без никой да каже нито дума. Когато стигахме до върха на изтезанието, подхващах, както можех.

— Има и една друга — „Роденбах“. Тя е червена на цвят. Наричат я бирата-вино.

Те веднага започваха да дишат по-леко. Взех да се надявам, че наистина ме смятат за докладчик и накрая ще захванат да ми задават въпроси.

Когато Ринри ни покани на масата, въздъхнах с облекчение. Настанихме се, като аз заех централното място. Забелязах, че нямаше стол за домакина.

— Забравил си да сложиш прибори за себе си — прошепнах му аз.

— Не съм.

Той изчезна отново в кухнята, така че не разбрах нищо повече. Върна се с плато от чудеса, което сложи пред нас: панирани глухарчета, листа от шизо, пълнени с корени от лотус, бакла с китра^[6], пържени раци-джуджета, които се ядяха цели. След като наля на всеки хладко саке, отново изчезна и затвори вратата на кухнята.

Тогава разбрах, че домакин на вечерта съм само аз. Ринри като някоя японска съпруга щеше да остане затворен в пространството, определено за робите.

Изглежда че бях единствената учудена от това, освен ако учтивостта на гостите ги възпрепятстваше да изразят изненадата си. Одобрително сумтене даваше оценка на фините ястия. Надявах се, че поне прекрасната храна ще им развърже езиците. Нищо подобно. Всяко блюдо бе опитано в религиозна тишина.

Това поведение ми харесваше. Винаги съм намирала за възмутително и смущаващо говоренето на маса, докато се консумират превъзходни ястия. Като си мислех с благодарност за Ринри, който все пак ме бе спасил, се вглъбих в храната и се заоблизвах мълчаливо.

След този хранителен екстаз забелязах, че гостите ме гледат въпросително и с известно неудобство — сигурно смятаха, че не се занимавам достатъчно с тях. Реших да правя мълчалива стачка. Можеха все пак да разговарят помежду си. След моя доклад върху белгийската бира имах право на почивка и храна. Бях приключила с конференцията.

Ринри мина да събере чиниите и донесе на всеки лакирана чаша с бульон от орхидеи. Поздравих го пламенно за творението му. Другите до такава степен бяха приели ролята му на японска съпруга, че се задоволиха само с по една хвалебствена дума.

Бульонът от орхидеи беше колкото красив, толкова и безвкусен. След съзерцанието вече нямаше с какво да се заемем. Тишината ставаше все по-потискаща.

Тогава Хара ми каза това невероятно нещо:

— Бяхте стигнали до бирата-вино.

Лъжицата ми увисна във въздуха и разбрах: очакваше се да продължа с доклада. По-точно казано, беше решено, че тази вечер ще говоря само аз.

Японците са измислили прекрасна професия — водене на разговор. Те отдавна са забелязали, че бичът на вечерите е отегчителното задължение да се говори. През Средновековието по време на императорските пирове всички са си мълчали и е било прекрасно. През XIX век откриването на западните маниери накарало изисканите хора да разговарят на масата. Те бързо разбрали колко досадно е това усилие, а гейшите го приели като свое задължение. Постепенно обаче те ставали все по-малобройни и японската изобретателност намерила разрешението в създаването на професията „водене на разговор“.

Преди всяка мисия отговарящият за разговора получава досие, съдържащо план на масата и имената на гостите. Негова работа е да събере сведения за всеки от тях в рамките на благоприличието. По време на вечерята, снабден с микрофон, той обикаля и казва: „Присъстващият тук господин Тошиба, президент на известна фирма, сигурно би казал на господин Сато, който е негов съученик от гимназията, че не се е променил много за това време. Последният пък ще му отговори, че играта на голф поддържа в добра форма, както го е казал още миналия месец в «Асахи Шимбун». А господин Хорие би го посъветвал за в бъдеще да дава интервюта по-скоро за «Маиничи Шимбун», където той заема длъжността главен редактор…“.

Това дрънкане, разбира се, е толкова безинтересно, колкото и нашите разговори на Запад, но има безспорното предимство, че позволява на гостите да ядат спокойно, без да се насилват да говорят. Най-учудващото е, че те все пак слушат какво се говори.

— В Брюксел малцовата бира все още се прави по стария начин… — казах аз.

Пак се започна. Приятелите на Ринри проявиха признаци на задоволство. Заквасването на бирата с естествена мая ги вълнуваше сега още повече, поради факта че имаше прекъсване в доклада. Мислено съжалявах, че не принадлежа към професионалния синдикат — нито имах заплата, нито ми бяха дали досие за гостите, а искаха да водя разговора при такива условия.

Въпреки това смело го правех, за да покажа на Ринри на какво съм способна. Той раздигна купичките от бульона от катлея и ги замени, за мой голям ужас, с индивидуални формички с шауан муши. Знаех, че няма да мога да хапна от този специалитет, приготвен от морски дарове и черни гъби с врял рибен бульон, за който давах мило и драго, тъй като бях стигнала до обяснението защо „Орвал“ е единствената бира, която се пие на стайна температура.

Течеше белгийският вариант на „Тайната вечеря“, в който белгийският Христос надигаше чаша, пълна не с вино, а с бира, и казваше: „Светлото пиво на новия, вечен съюз е моята кръв, пролята за вас и за опростените ви грехове. Пийте от него в памет на моята жертва, защото докато вие човъркате вашите миди Сен Жак, някои работим, а що се отнася до тринайсетия, който се крие в кухнята и не смее дори да ме целуне като Юда, той ще си плати за това“.

Този, който беше посмял да се нарече самурай Исус, донесе десерта — бадемови сладки и церемониален чай, но аз пак нищо не опитах, защото бях на заключението.

— Много от бирите, за които говорих тази вечер, се продават при Кинокуня, а някои от тях — дори в супермаркета „Азабу“.

Гръмнаха аплодисменти. Гостите приключваха вечерята си в идеален душевен комфорт на звуковия фон, който моят доклад им беше осигурил. Те бяха постигнали тази пълнота на усещанията, която можеше да даде само една празнична трапеза, опитана при пълно спокойствие. Бях послужила за нещо.

После Ринри ни покани в хола и дойде при нас за кафето. В негово присъствие гостите отново станаха 21-годишни младежи, дошли да се позабавляват у своя приятел — започнаха да разговарят сърдечно, да се смеят, да слушат Фреди Мъркюри, докато пушат, да се движат свободно. След като бях понесла тежестта от мълчанието на единайсетте безупречно неподвижни будистки монаси, почувствах как ме обхваща отчаяние.

Сринах се на канапето в такъв нокаут, сякаш бях изпила всичките тези бири, за които говорих, и не издадох повече нито звук, докато нашествениците не си тръгнаха. Искаше ми се да удуша Ринри — явно, било е достатъчно само да се появи сред нас, за да ми спести това изпитание! Едва се възпирах да не го убия.

— Защо ме остави сама с тях цели три часа?

— За да се запознаете.

— Трябваше да ми обясниш правилата. Колкото и да се мъчех, те не казаха нито дума.

— Намериха те за много забавна. Доволен съм — моите приятели те обичат и вечерта беше прекрасна.

Сломена, млъкнах.

Момчето, изглежда, разбра, защото накрая каза:

— Съобщиха, че през уикенда ще се разрази тайфун. Сега е петък вечер, родителите ми се връщат в понеделник. Ако искаш, ще пусна капаците на прозорците и няма да отварям до понеделник. Ще залостя вратата. Повече никой няма нито да влиза, нито да излиза.

Този план ми хареса. Ринри вдигна подвижния мост и натисна бутона, който задвижи капаците. Външният свят престана да съществува.