Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (13)

Моят напредък по японски ме удивяваше по-малко от този на Ринри по френски, който беше забележителен.

Забавлявахме се да си показваме един на друг колко много знаем. Когато валеше силно, Ринри казваше:

— Вали, като че ли крава пикае.^[1]

Комичното идваше от неизменния финес, с който произнасяше думите.

Когато ръсеше такива фрази, аз имах навика да отсичам:

— Нани о шаимазу ка?

Което се превеждаше — или по-точно не се превеждаше, защото вече дори японците не употребяват такива аристократични японски фрази — като: „Какво се осмелявате да изричате с такова достолепие?“.

Той се търкаляше от смях. Една вечер бях канена от родителите му на вечеря в замъка и реших да ги впечатля. Изчаках Ринри да каже нещо учудващо и високо произнесох:

— Нани о шаимазу ка?

Като премина удивлението, господинът избухна в смях. Бабата и дядото, възмутени, ми се скараха — нямала съм право да говоря така. Госпожата изчака да се въдвори тишина, за да ми каже с усмивка:

— Защо си даваш толкова труд да изглеждаш изискана, след като с твоето изразително лице никога няма да бъдеш дама?

Потвърди се това, което прозираше зад любезността й — тази жена ме мразеше. Не само че й отнемах сина, ами и бях чужденка. Освен тези две престъпления тя, изглежда, подушваше у мен и нещо друго, което й бе още по-неприятно.

— Ако Рика беше тук, щеше да се разплаче от смях — каза Ринри, който не бе забелязал гадното отношение на майка си.

В миналото бях научила английски, фламандски, немски и италиански. При всички тези езици се повтаряше едно и също — разбирах ги по-добре, отколкото ги говорех. Това беше логично: човек първо наблюдава, после възпроизвежда. Лингвистичната интуиция работи даже когато все още не е постигната компетентност.

С японския беше точно обратното — активните ми познания надхвърляха многократно пасивните. Този феномен си остана непроменен, без да мога да му дам някакво обяснение. Безброй пъти се случваше да изразя на японски толкова сложни идеи, че моите събеседници, смятайки, че си имат работа с някой доцент по японистика, отговаряха на подобен висок стил. Не ми оставаше друго, освен бягството, за да скрия факта, че не разбирах и дума от това, което ми казваха. Когато бе невъзможно да се махна, се опитвах да си представя какво казва събеседникът ми и продължавах монолога, маскиран като диалог.

Изложих проблема си пред езиковеди, които ме увериха, че това е нормално. „Не бихте могли да имате интуиция по отношение на език, толкова отдалечен от вашия.“ Да, но аз бях говорила на японски до петгодишна възраст. След това бях живяла в Китай, Бангладеш и другаде и навсякъде пасивното познание на съответния език беше по-силно от активното. Следователно в моя случай японският правеше някакво съдбовно изключение — в тази страна ми бе невъзможно да бъда пасивна.

 

 

Неизбежното се случи: през юни Ринри ми съобщи с гробовен тон, че сосът от горчиви сливи се е свършил.

— При нашата консумация не би могло да бъде другояче.

Напредъкът му по френски ме възхищаваше. Отговорих:

— Още по-добре! Мечтаех си да отидем заедно в Хирошима.

От сериозно лицето му стана трагично. Помислих, че е по исторически причини, и казах:

— Целият свят знае с какъв кураж Хирошима и Нагасаки са понесли…

— Не става дума за това — прекъсна ме той. — Прочетох книгата на тази французойка, за която ми беше говорила…

— „Хирошима, моя любов“.

— Да. Нищо не разбрах.

Избухнах в смях.

— Не се безпокой, много френскоговорещи са се сблъсквали със същия феномен. Още една причина да отидем в Хирошима — измислих си аз довод.

— Искаш да кажеш, че ако прочета книгата там, ще я разбера по-добре?

— Със сигурност — заявих.

— Колко глупаво. Няма нужда да ходя във Венеция, за да разбера „Смърт във Венеция“, нито в Парма, за да прочета „Пармският манастир“.

— Маргьорит Дюрас е много специален автор — казах аз убедено.

 

 

Следващата събота си дадохме среща в седем часа сутринта на летището в Ханеда. Предпочитах влака, но за японците влаковете са толкова всекидневно нещо, че Ринри имаше нужда от промяна.

— Пък и полетът над Хирошима сигурно създава впечатлението, че си на борда на „Енола Гей“^[2] — каза той.

Беше началото на месец юни. Идеално време в Токио — слънчево, 25 градуса. В Хирошима — с пет градуса по-топло и влажно. Дъждовният сезон наближаваше. Но слънцето все още беше на линия.

Още на летището почувствах нещо много специфично: тук не беше 1989 година. Не, разбира се, и 45-а, но някъде около петдесетте-шестдесетте години. Дали пък атомната експлозия не бе забавила хода на времето? Имаше модерни постройки, хората се обличаха нормално, колите не бяха по-различни от останалите в Япония. Сякаш тук се живееше по-силно, отколкото другаде. Сигурно фактът, че обитаваха град, който за цялата планета бе синоним на смъртта, засилваше живеца на тези хора, а това създаваше чувство за оптимизъм и атмосфера на вяра в бъдещето.

Тази констатация докосна сърцето ми. Градът веднага ме развълнува с разтърсващия си кураж за щастие.

Музеят на бомбата ме изуми. Колкото и да е чел човек, детайлите на тази история надхвърлят въображението му. Нещата бяха представени толкова умело, че излъчваха поетичност. Ставаше дума за влака, който се движел на 6 август 1945-а по крайбрежието на Хирошима и превозвал между другите пътници и много работници. Те вяло гледали към града през прозорците на вагоните. После влакът влязъл в тунел, а като излязъл, работниците видели, че Хирошима вече я няма.

Разхождах се из улиците на провинциалния град и си мислех, че тук японското достойнство намира своя най-ярък израз. Нищо, съвсем нищо не подсказваше, че този град е мъченик. Струва ми се, че във всеки друг град подобна чудовищност би била експлоатирана до крайност. Хирошима не развяваше своята жертвеност, както правеха толкова други изстрадали места.

В Парка на мира влюбените се целуваха по пейките. Изведнъж се сетих, че не съм сама, и се подчиних на местния обичай. Когато свършихме, Ринри извади от джоба си книгата на Маргьорит Дюрас. Бях забравила. Той пък явно мислеше само за това. И ми прочете на глас „Хирошима, моя любов“ от начало до край.

Имах чувството, че произнася моя обвинителен акт и че ще трябва да давам обяснение за това, в което ме упрекваше. Понеже текстът беше дълъг, а и японският акцент още повече го провлачваше, имах време да подготвя защитата си. Най-трудно ми беше да въздържа смеха си, когато той, раздразнен от това, че не разбира, четеше: „Убиваш ме, хубаво ми е“. Не го казваше като Еманюел Рива.

Два часа по-късно, когато четенето приключи, той затвори книгата и ме погледна.

— Прекрасно е, нали? — осмелих се да промълвя.

— Не знам — отвърна той неумолимо.

Нямаше да мога да се измъкна толкова лесно.

Дюрас бе имала куража да постави младата французойка от края на войната наравно с населението на Хирошима.

— Така ли? Това ли е смисълът? — попита Ринри.

— Да. Това е книга, която възпява любовта — жертва на варварството.

— Защо авторът го казва по толкова странен начин?

— Такава е Маргьорит Дюрас. Чарът й се състои в това, че ни дава възможност да почувстваме нещата без непременно да ги разбираме.

— Аз нищо не почувствах.

— Напротив, беше сърдит.

— Това ли е била целта?

— Дюрас обича и това. Реакцията ти е добра. Когато свършваме книга на Дюрас, чувстваме разочарование. Все едно че е приключило разследване, но почти нищо не сме открили. Надзърнали сме към нещата през матово стъкло. Станали сме гладни от масата.

— Гладен съм.

— И аз.

Окономиаки е хирошимски специалитет. Приготвя се на открито в грамадни казани, от които се носи дим в нощта. Въпреки че вечерта не беше топла, готвачът обилно се потеше над палачинката със зеле, която приготвяше пред очите ни. Капките пот допринасяха за вкуса на шедьовъра. Никога не бяхме яли по-вкусни окономиаки. Ринри се възползва от случая, за да купи от готвача забележителен брой кутии със сос от горчиви сливи.

После в хотелската стая цитирах доста фрази от книгата на Дюрас. Ринри като че ли сега ги хареса повече. Каква преданост към френската литература от моя страна!