Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (11)

Когато бяхме заедно, не подавахме носовете си навън. Връщането на Кристин наближаваше с големи крачки и ние с ужас предвиждахме изнасянето ни от този апартамент, изиграл важна роля във връзката ни.

— Можем да барикадираме вратата — предложих аз.

— Наистина ли би направила това? — каза той със смесица от ужас и възхищение.

Хареса ми, че ме смята за способна на такова осъдително действие.

Прекарвахме дълго време в банята. Ваната приличаше на издълбан кит, чиито струящи отвори бяха обърнати навътре, вместо навън.

Ринри спазваше традицията и щателно се измиваше на мивката, преди да влезе във ваната — достолепната вода не биваше да бъде замърсявана. Аз не можех да се подложа на това правило, което считах за абсурдно. Все едно човек да сложи чисти чинии в съдомиялната.

Обясних му моята гледна точка.

— Може и да си права — каза той, — но не мога да се държа иначе. Да оскверня водата във ваната е над възможностите ми.

— Докато поругаването на японската храна не представлява такъв проблем за теб.

— Така е.

Прав беше. Всеки със своето чувство за противоречие — за тези неща няма обяснение.

Ваната-кит понякога създаваше у мен усещането, че се движи и увлича обитателите си към морското дъно.

— Знаеш ли историята за Йона? — попитах.

— Да не говорим за китове. Ще се скараме.

— Не ми казвай, че си от тези японци, които ядат месото им.

— Знам, че не бива. Но виновен ли съм, че е толкова вкусно!

— Аз опитах — отвратително е!

— Виждаш ли? Ако ти беше харесало, нямаше да смяташ, че е шокиращо да се яде.

— Но китовете са на изчезване!

— Знам. Не сме прави. Какво искаш да ти кажа? Когато си мисля за вкуса на това месо, слюнките ми потичат. Нищо не мога да направя.

 

 

Той не беше типичен японец. Беше пътувал много, но сам и без фотоапарат.

— Аз крия тези неща от останалите. Ако родителите ми знаеха, че пътувам сам, щяха да се безпокоят.

— Щяха да смятат, че си в опасност?

— Не. Щяха да се безпокоят за душевното ми здраве. У нас всеки, който пътува сам, минава за луд. На нашия език в думата „сам“ има отсянка на отчаяние.

— Въпреки че страната ти е известна с отшелниците си.

— Точно така. Смята се, че за да обичаш самотата, трябва да си будистки монах.

— Защо сънародниците ти се движат на групи, когато са в чужбина?

— Защото обичат да виждат хора, различни от тях, и в същото време да се чувстват на сигурно място сред себеподобните си.

— А тази потребност да снимат?

— Не знам. Това ме нервира, особено като се има предвид, че всички правят еднакви снимки. Сигурно снимат, за да си докажат, че не са сънували.

— Никога не съм те виждала с фотоапарат.

— Защото нямам.

— Ти, който имаш всякакви дрънкулки, включително подгревател за швейцарско фондю, разположен в космическа совалка, нямаш фотоапарат?

— Не. Това не ме интересува.

— Пустият му Ринри.

Той ме попита какво значи този израз. Обясних му. Толкова му хареса, че започна по двайсет пъти на ден да казва: „Пустата му Амели“.

Един следобед започна изведнъж да вали, после падна град. Наблюдавах спектакъла през прозореца на сградата, коментирайки:

— Виж ти, и в Япония има градушки.

Зад гърба си чух ехото на неговия глас, който повтаряше:

— Градушки.

Разбрах, че току-що е открил тази дума, че е разбрал смисъла й и упражнява произношението, за да я запамети. Разсмях се. Изглежда, че и на него му стана забавно, защото каза:

— Пустият му аз.