Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (5)

Когато мерцедесът отново отвори вратите си за мен, изпитах колебание дали да се кача.

— У вас ли отиваме?

— Да.

— Не мислите ли, че ще обезпокоите родителите си и особено баба си и дядо си?

— Не. Те заминаха.

Настаних се до него.

Той караше мълчаливо. Харесваше ми, че можехме спокойно да минем без бръщолевене и че това не предизвикваше и най-слабо притеснение. Така можех още по-добре да наблюдавам града и невероятно неподвижния профил на моя ученик.

Вкъщи ми приготви зелен чай, без дори да ме попита искам ли, а самият той предпочете кока-кола. Явно японското изящество беше удоволствие само за чужденците — Ринри си беше взел вече дозата от национални клишета.

 

 

— Къде замина семейството ви?

— В Нагоя. Оттам са баба ми и дядо ми.

— Вие ходите ли там понякога?

— Не, там е скучно.

Одобрявах прямите му отговори. Разбрах, че става дума за родителите на госпожата. Родителите на господина били починали, от което почувствах облекчение. Значи чудовищата бяха само две.

От любопитство поисках да разгледам къщата. Той го прие нормално и ме поведе из лабиринта от стаи и стълбища. Кухнята и баните бяха много луксозни. Спалните бяха по-скромни, особено неговата — обикновено легло и библиотека до него. Погледнах заглавията: пълните издания на Каико Такеши^[1], неговия любим автор, Стендал и Сартр. Знаех, че японците обожават Сартр и го намират за страшно екзотичен — неговото желание да повърне при вида на загладено от морето камъче е толкова различно от възприятията на японците, че буди у тях възхищението, с което по принцип се отнасят към странностите.

Присъствието на Стендал ме очарова и учуди едновременно. Казах на Ринри, че този писател е един от моите богове. Той се умили. Видях го да се усмихва както никога преди.

— Прекрасен е — каза той.

Прав беше.

— Вие сте добър читател.

— Мисля, че прекарах живота си в четене в леглото.

Погледнах с вълнение дюшека, като си представях моя ученик, прекарал години наред с книга в ръце.

— Доста сте напреднали с френския — забелязах.

Той ме посочи с ръка вместо обяснение.

— Не, аз не съм чак такъв учител. Дължи се на вас.

Той повдигна рамене.

 

 

На връщане Ринри насочи вниманието ми към един музеен афиш, който не можех да разчета.

— Искате ли да видите тази изложба? — попита той.

Дали имах желание да разгледам изложба, за която не знаех нищо? Да.

— Ще дойда да ви взема утре следобед — каза той.

Хареса ми идеята, че не знам дали ще видя живопис, скулптура или ретроспектива на някакви джаджи. Човек винаги трябва да ходи на изложба, за която не знае нищо предварително. Някой иска да ви покаже нещо и само това има значение.

На следващия ден вечерта все още не знаех на каква тема е изложбата. Имаше картини, по всяка вероятност модерни, но не бях съвсем сигурна. Нищо не можех да кажа и за барелефите. Бързо разбрах, че истинският спектакъл е всъщност в залата. Страшно ме възхищаваше тази токийска публика, която се спираше почтително пред всяка творба и я съзерцаваше дълго и сериозно.

Ринри беше като останалите. Накрая го попитах:

— Харесва ли ви?

— Не знам.

— А интересува ли ви?

— Не много.

Избухнах в смях. Хората ме гледаха смутени.

— Питам се какво ли би било, ако ви интересуваше?

Той не разбра въпроса ми. Не настоях повече.

На излизане някой раздаваше листовки. Не можех да разгадая съдържанието им, но обожавах настървението, с което всички приемаха листчетата и ги четяха. Ринри навярно бе забравил, че почти не разбирам идеограмите, защото след като прочете своята листовка, ме попита дали искам да отида там. Няма нищо по-неустоимо от това „там“, когато с него се назовава нещо неизвестно. Приех с ентусиазъм.

— Ще дойда да ви взема вдругиден вечерта — каза той.

Ликувах при мисълта, че не знам дали ще ходим на демонстрация против ядреното оръжие, на видео-хепънинг или на буто-танци. Понеже дрескода нямаше как да отгатна, облякох се възможно най-неутрално. Готова бях да се обзаложа, че Ринри ще е с обичайните си дрехи. Действително той беше маскиран като себе си, когато ме отведе на това, което се оказа вернисаж.

Беше някакъв японски художник, чието име грижливо забравих. Картините му ми се видяха несравнимо скучни, но това не пречеше на зрителите да се отнасят към всяка от творбите с уважение и с така характерното им търпение. Една такава вечер можеше да ме помири с човечеството, ако не беше натрапчивото присъствие на самия художник. Трудно ми беше да приема, че този петдесет и пет годишен мъж принадлежи към същия народ, толкова беше противен. Много хора отиваха да го поздравят или да купят едно или няколко платна, които при това струваха страшно скъпо. Той премерваше с пренебрежителен поглед тези същества, които несъмнено смяташе за необходимо зло. Не можах да се възпра и отидох да го заговоря.

— Простете ми, но не мога да разбера вашата живопис. Можете ли да ми я обясните?

— Няма нищо за разбиране, нито за обясняване — отговори той с отвращение. — Трябва да се усеща.

— Именно, нищо не усещам.

— Толкова по-зле за вас.

Приех казаното. По-късно си помислих, че беше прав. От този вернисаж ми остана една поука, която никога не ми послужи: казах си, че ако някога стана художник, талантлив или не, ще излагам картините си в Япония. Японската публика е най-добрата в света и освен това купува. А и вън от финансовата страна трябва да е прекрасно за един творец да вижда, че работата му се посреща с такова внимание!