Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (4)

При следващия урок забелязах, че поведението му се е променило — обръщаше се към мен повече като към приятелка, отколкото като към преподавател. Бях доволна от това, още повече че така напредваше по-бързо. Сега вече по-малко се страхуваше да говори. За мен обаче приемането на плика с парите ставаше все по-неудобно.

Преди да се разделим, Ринри ме попита защо му определям срещи все в това кафене на „Омоте-Сандо“.

— В Токио съм едва от две седмици, не знам други кафенета. Ако вие имате по-добра идея, предлагайте.

Той отговори, че ще дойде да ме вземе с колата.

Междувременно моите курсове по бизнес японски бяха започнали и аз се озовах в една група със сингапурци, немци, канадци и корейци, които вярваха, че научаването на този език е ключът към успеха. Имаше даже един италианец, но той набързо се отказа, неспособен да изпусне силовото ударение.

В сравнение с него дефектите на немците, които упорито казваха ф вместо в, минаваха незабелязани. Както винаги в моя живот, отново бях единствената белгийка.

През уикенда за първи път успях да изляза от Токио. Влакът ме откара до малкото градче Камакура, на един час от столицата. Преоткриването на древната тиха Япония докара сълзи в очите ми. Под това толкова синьо небе тежките покриви със застъпващи се керемиди и неподвижният от студа въздух ми казваха, че са ме чакали, че съм им липсвала, че световният ред се е възстановил с моето завръщане и че царството ми ще трае десет хиляди години.

Винаги съм се отличавала с мегаломанския си лиризъм.

В понеделник следобед вратата на прекалено белия мерцедес се отвори.

— Къде отиваме?

— Вкъщи — каза Ринри.

Нямаше какво да отговоря. У тях? Да не би да беше полудял? Можеше да ме предупреди. Какви странни обноски от страна на един така добре възпитан японец!

Изглежда, моето предположение, че е член на Якудза, се потвърждаваше. Погледнах китките му — имаше ли татуировка под ръкавите на якето му? Този безупречно подстриган тил не означаваше ли определена принадлежност?

След дълго пътуване се озовахме в луксозния квартал „Ден-ен-Шофу“, където живееха най-богатите семейства на Токио. Вратата на гаража се вдигна при приближаването на колата. Къщата съответстваше на представата за модерен стил на японците от шейсетте години. Наоколо имаше градина, широка два метра — зелен пръстен около квадратен замък от бетон.

Родителите ме приеха, като ме нарекоха Сенсей^[1], от което ме напуши смях. Господинът приличаше на съвременно произведение на изкуството — хубав и неразгадаем, покрит с платинени бижута. Госпожата, много по-обикновена, беше облечена в шикозен, достолепен костюм. Поднесоха ми зелен чай и бързо се изнизаха, за да не навредят на качеството на моето преподаване.

Как можех да се покажа на висота в настъпилата ситуация? Не се виждах да го карам да повтаря „яйце“ на тази космическа станция. Защо ли ме беше довел тук? Даваше ли си сметка за впечатлението, което създаваше у мен? Очевидно не.

— Винаги ли сте живели в тази къща? — попитах.

— Да.

— Прекрасна е.

— Не.

Той нямаше право да отговори иначе. В същото време това не беше напълно погрешно. Въпреки всичко жилището си оставаше семпло. В която и да е друга страна едно толкова богато семейство щеше да живее в дворец. В сравнение обаче с токийския стандарт на живот, например с апартамента на приятеля му Хара, тази вила зашеметяваше с обема си, със своята представителност и спокойствието си.

Продължих урока, както можах, като се стараех повече да не говоря нито за къщата, нито за родителите му. Въпреки това не преставах да изпитвам неудобство. Имах чувството, че ме наблюдават. Явно това беше параноя. Господинът и госпожата притежаваха прекалено много класа, за да се забавляват по този начин.

Лека-полека добих усещането, че и Ринри има подобни подозрения. Той се заоглежда недоверчиво наоколо. Може би някакъв фантом бродеше из бетонния замък? Ринри ме прекъсна с жест и на пръсти се отправи към площадката на стълбището.

Нададе вик и видях как оттам изскочиха като дявол от кутия старец и старица, които си умираха от смях. Като ме видяха, още повече се запревиваха.

— Сенсей, представям ви баба ми и дядо ми.

— Сенсей! Сенсей! — скимтяха старците, които, изглежда, си мислеха, че приличам на преподавател толкова, колкото на цугтромбон.

— Госпожо, господине, добър ден…

И най-малката дума, и най-дребният ми жест ги караха лудо да се забавляват. Правеха гримаси, потупваха внука си по гърба, после мен, пиеха чай от чашата ми. Старата докосна челото ми, извика: „Колко е бяло!“, и се запревива от смях, а мъжът й я последва.

Ринри ги гледаше усмихнат, все така спокоен. Помислих си, че страдат от старческа сенилност и че е израз на благородство да държат тук тия налудничави останки. Като изминаха десетина минути моят ученик се поклони пред предците си и ги помоли да благоволят да се качат в техния апартамент, за да си починат, тъй като навярно се бяха уморили от това упражнение.

Ужасните старци накрая се подчиниха, без да престават да ми се подиграват.

Не разбирах всичко, което си казваха, но смисълът не ми убягна. Когато изчезнаха, погледнах младежа с въпрос в очите. Той обаче не каза нищо.

— Баба ви и дядо ви са… особени — отбелязах.

— Стари са — въздържано отговори момчето.

— Случило ли им се е нещо? — настоях аз.

— Остаряха.

Въртяхме се в кръг. Насилих се да променя темата. Видях звукова уредба „Банг и Олуфсен“ и го попитах каква музика слуша. Той ми заговори за Рюичи Сакамото^[2]. Постепенно наближи краят на урока, който ме подложи на изпитание като никой друг. Когато получих плика, си помислих, че го бях заслужила. Ринри ме откара вкъщи, без да каже нито дума.

Осведомих се и разбрах, че такива явления са обичайни в Япония. В тази страна, където хората бяха длъжни да се държат добре цял живот, често се случваше в старостта да си позволяват неразумно поведение, без това да пречи на семействата им да се грижат за тях, както изисква традицията.

Това ми се струваше равно на подвиг. През нощта обаче бях нападната от кошмари, в които бабата и дядото на Ринри ме дърпаха за косите и ме щипеха по бузите с все по-буен смях.