Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (3)

В събота следобед пред сградата, в която живеех, паркира разкошен бял мерцедес, блестящ на слънцето от чистота. Когато приближих, вратата се отвори автоматично. На волана седеше моят ученик.

Докато караше из Токио, се питах дали професията на баща му не прикрива принадлежността му към Якудза^[1] — те си падаха по подобни коли. Запазих въпроса за себе си. Ринри шофираше мълчаливо, съсредоточен в тежкия трафик.

С крайчеца на окото си наблюдавах профила му и си припомнях фламандските думи на Кристин. Никога нямаше да ми хрумне, че е красив, ако сънародничката ми не беше изразила тази увереност. Но изправената му шия и пълната неподвижност на чертите му наистина излъчваха впечатляваща елегантност.

Виждах го за трети път. Той беше облечен все в същите дрехи: сини дънки, бяла тениска и черно кожено яке. На краката — маратонки на космонавт. Беше удивително слаб.

Някаква кола го засече по скандален начин. Виновният шофьор излезе и обсипа Ринри с обидни крясъци. Съвсем спокоен, ученикът ми поднесе дълбоки извинения. Простакът си тръгна.

— Но вината беше негова! — извиках аз.

— Да — каза Ринри спокойно.

— Защо му се извинихте?

— Не знам как се казва на френски.

— Кажете го на японски.

— Канкокуин.

Кореец. Ясно. Вътрешно се усмихнах на любезния фатализъм на моя ученик.

Хара живееше в микроскопичен апартамент. Ринри му подаде един огромен кашон с хирошимски сос. Почувствах се глупаво с моята белгийска бира, която обаче предизвика искрено любопитство.

Вече бяха пристигнали някой си Маза, който режеше зеле на ивички, и една млада американка на име Ейми. Нейното присъствие ни принуждаваше да говорим на английски, което я направи крайно неприятна в очите ми. Още по-омразна ми стана, когато заподозрях, че е поканена, за да ми прави компания. Сякаш щях да страдам, ако бях единствената западнячка.

Ейми реши, че е уместно да ни обясни как се измъчва заради изгнанието си. Какво й липсваше най-много? „The peanut-butter“^[2] каза тя сериозно. Всяка от фразите й започваше с „In Portland…“. Трите момчета я слушаха учтиво, но очевидно не знаеха на кой американски бряг се намира това място, пък и не им пукаше. Що се отнася до мен, по принцип ненавиждах примитивния антиамериканизъм, но да си забраня само заради това да мразя момичето, би било именно отвратителна форма на примитивен антиамериканизъм, така че се оставих на тази естествена омраза.

Ринри чистеше джинджифил, Хара приготвяше скаридите, Маза беше приключил с кълцането на зелето. В главата си сглобих тези елементи с хирошимския сос и извиках:

— Значи ще ядем окономиаки!

— Познато ли ви е? — учуди се домакинът.

— Когато живеех в Канзай, това беше любимото ми ястие!

— Вие сте живели в Канзай? — попита Хара.

Ринри не му беше казал. Дали въобще беше разбрал нещо от това, което говорихме първия път? Изведнъж присъствието на Ейми, заради която трябваше да говорим на английски, ми се видя спасително. С треперещ глас разказах за моето японско минало.

— Имате ли японско поданство? — попита Маза.

— Не. Не е достатъчно човек да е роден тук. Никое поданство не се получава така трудно като японското.

— Американка можете да станете много лесно — отбеляза Ейми.

За да не направя някой гаф, смених темата.

— Бих искала да помогна. Къде са яйцата?

— Моля ви, вие сте моя гостенка — каза Хара. — Седнете и играйте.

Погледнах наоколо в търсене на някаква игра, но не видях нищо. Ейми разбра объркването ми и избухна в смях.

— Асобу — каза тя.

— Да, асобу, to play, знам — отговорих.

— Не, не знаете. Глаголът асобу няма същото значение като глагола to play. На японски, когато човек не работи, това се нарича асобу.

Ето какво било. Бях бясна, че трябваше да го науча от една портландка. За да я поставя на място, реших да покажа ерудиция.

— I see. Ясно. Значи отговаря на otium, от латински.

— От латински? — повтори Ейми уплашено.

Очарована от реакцията й, начаса се впуснах в сравнения с древногръцкия, без да й спестя нито една индоевропейска етимология. Щеше да разбере тази портландка какво значи филолог.

Когато достатъчно й напълних главата, се отдадох на игра в смисъла, който влагаха в Страната на изгряващото слънце. Наблюдавах приготвянето на палачинковото тесто, после на оконамиаки. Миризмата на зеле, скариди и джинджифил, къкрещи заедно, ме върна шестнайсет години назад, във времето, когато моята мила гувернантка Нишиосан готвеше същата вкуснотия. Оттогава нито веднъж не я бях яла.

Апартаментът на Хара беше толкова малък, че нито един детайл не можеше да ми убегне. Ринри отвори кутията с хирошимски сос по пунктираната линия и я постави в средата на ниската маса. What’s that?, въздъхна Ейми. Взех соса и с носталгия вдишах аромата на горчиви сливи, оцет, саке и соя. Все едно се дрогирах с картонена кутия.

Когато получих моята чиния с пълнена палачинка, загубих всякакво лустро на цивилизованост, полях я със соса и я нападнах, без да чакам другите.

Нито един японски ресторант по света не предлага това обикновено и толкова вълнуващо ястие, едновременно просто и изтънчено, мило и деликатно. Почувствах се отново на пет години, още в полите на Нишиосан, и сумтях с разтуптяно от лакомия сърце и тръпнещи ноздри. Унищожавах моето окономиаки с невиждащи очи, като издавах хрипове на наслада.

Чак когато изядох всичко, забелязах другите да ме гледат с учтиво притеснение.

— Всеки народ си има своите маниери на масата — смънках аз. — Ето че днес открихте белгийците.

— Oh my God! — възкликна Ейми.

Тя пък защо ли се обаждаше. Каквото и да ядеше, изглеждаше така, сякаш дъвче дъвка. Най-много ми допадна реакцията на домакина — той побърза да ми приготви още една палачинка.

Пиехме бира „Кирин“. Аз бях донесла „Шиме“, която отлично пасна на хирошимския сос. Азиатските бири без хмел идеално се съчетават с тази храна.

Не знаех за какво си говори компанията. Бях прекалено обсебена от това, което ядях. Изживявах вълнуваща авантюра в покъртително дълбока част от паметта ми и беше немислимо някой да може да разбере това.

През тази емоционална мъгла чух Ейми да предлага една партия „Пикчънъри“ и започнахме да играем в западния смисъл на понятието. Не след дълго тя вече съжаляваше за идеята си — японците са прекалено силни в концептуалната рисунка. Тримата японци играеха, докато аз храносмилах в екстаз, а американката губеше и крещеше от яд. Тя благославяше присъствието ми, защото аз играех по-лошо и от нея. Всеки път, когато трябваше да нарисувам нещо, прокарвах върху хартията линии, които наподобяваха пържени картофи.

— Come on! — викаше тя, докато момчетата едва прикриваха смеха си.

Вечерта беше прекрасна. Когато краят й настъпи, Ринри ме закара до вкъщи.