Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (24)

Има радост още по-голяма от тази, която човек изпитва на летището — тя се появява при настаняването в самолета. После се разраства, когато самолетът излита и ако имате място до прозореца.

Иначе искрено съжалявах да напусна любимата си страна при такива обстоятелства: изглежда, че при мен страхът от брак засенчва всичко останало. Ликувах. Сякаш крилете на самолета бяха мои.

А пилотът май нарочно прекара самолета над Фуджияма. Колко беше красив, видян от небето! Отправих му следната мислена реч:

Стари братко, обичам те. Не ти изменям, като заминавам. Понякога се случва бягството да бъде акт на любов. За да обичам, имам нужда да съм свободна. Заминавам, за да съхраня това, което изпитвам към теб. Никога не се променяй.

Скоро Япония престана да се вижда. Дори в този момент раздялата не попречи на моето опиянение. Крилете на самолета бяха продължение на тялото ми. Какво по-хубаво от това да имаш криле!

Говори се, че бягството е безславно нещо. Жалко, толкова е приятно. То предизвиква най-прекрасното чувство за свобода. Човек е по-свободен, когато бяга, отколкото ако няма от какво да бяга. Мускулите на краката на бягащия са в транс, кожата му настръхва, ноздрите потръпват, очите се уголемяват.

Темата за свободата е банален сюжет, от който ми се доспива. Друго нещо е физическият й аспект. Човек винаги трябва да има от какво да бяга, за да възпита у себе си този прелестен навик. Впрочем винаги има от какво да се бяга. Най-малкото от себе си.

Добрата новина е, че наистина можем да избягаме от себе си. Всъщност бягаме от малкия затвор, който изграждаме около нас, когато се заседим някъде. Вдигаме си чуковете и изчезваме, а азът е толкова учуден, че не му остава време да се прави на пазач. Човек може да се измъкне от себе си, както се измъква от преследвачи.

През прозореца — безкрайният Сибир, зимно бял, идеален затвор поради размерите си. Бегълците умират, изгубени в излишъка от пространство. Това е парадоксът на безкрая — предчувстваме свобода, която не съществува. Този затвор е толкова голям, че никога не излизаме от него. Лесно е да се разбере, когато човек го гледа от самолета.

Заратустра, който се съдържа в мен, с изненада се сеща, че ако бях тръгнала пеша, щях да оставя следи в снега и щяха да ме открият. Крилете — какво великолепно откритие!

Бягството не било голямо геройство? А не е ли все пак по-добре да избягаш, отколкото да те хванат? Единственото недостойно нещо е да не си свободен.

Всеки пътник е получил слушалки. Сменям музикалните програми и попадам на „Унгарска рапсодия“ от Лист — първия ми музикален спомен. На две години и половина съм, в Шукугава, мама тържествено ми казва: „Това е «Унгарска рапсодия»“. Слушам я, както се слуша приказка. Наистина е приказка. Лошите преследват добрите, които бягат на коне. И лошите са на коне. Важното е да яздиш по-бързо. Музиката разказва как добрите са спасени, но всъщност лошите са ги заблудили, че нищо не ги грози, за да попаднат по-лесно в ръцете им. Ето, добрите са разбрали измамата, но е прекалено късно, дали ще се избавят от опасността? Те галопират, докато останат без дъх, слели са се с животните, бягането ги изтощава не по-малко, отколкото изтощава конете, аз съм на тяхна страна, не знам дали съм от добрите или от лошите, но задължително съм на страната на бягащите, нося душа на дивеч, сърцето ми бие лудо, о, пропаст, ще могат ли конете да я прескочат, налага се — или ще прескочат, или ще попаднат в ръцете на лошите, слушам с разширени от страх очи, конете скачат и стъпват на отсрещния ръб, спасени са, лошите не скачат, те са по-страхливи, защото няма от какво да бягат, желанието да хванеш не е така неистово като страха от това да те хванат, ето защо „Унгарска рапсодия“ на Лист завършва триумфално.

Давам на самолета името Пегас. Музиката на Лист е умножила радостта ми по хиляда. Аз съм на 23 години и не съм намерила все още нищо от това, което търся. Ето защо харесвам живота. Хубаво е на 23 години да не си намерил още своя път.

На 11 януари 1991-ва кацнах на летището в Завентем. Скочих в прегръдките на Жулиет, която ме чакаше. След като изцвилихме, излаяхме, изревахме, изблеяхме, измучахме и изгукахме душите си, сестра ми ме попита:

— Нали няма пак да заминаваш?

— Оставам! — казах решително, за да не допусна никакви недоразумения с отрицателните въпроси.

Жулиет ме откара вкъщи, в Брюксел. Значи такава била Белгия. Разнежих се от ниското сиво небе, от близостта на всяко място, от стариците, увити в палтата си и понесли вечните си чанти, от трамваите.

— А Ринри ще дойде ли? — попита Жулиет.

— Не мисля — отговорих неопределено.

Тя прояви добрия вкус да не пита повече.

Животът ни заедно продължи такъв, какъвто беше преди 1989-а. Хубаво е да се живее със сестра. Белгийското социално осигуряване призна съжителството ни, като ми определи статута на икономка. На документите ми пишеше: „Икономка на Жулиет Нотомб“. Честна дума! Приех много на сериозно професията си и се заех с прането на сестра ми.

На 14 януари 1991-ва започнах да пиша роман, който озаглавих „Хигиена на убиеца“^[1]. Сутрин Жулиет отиваше на работа, като ми казваше: „Чао, икономката!“. Дълго пишех, после простирах прането, което забравях редовно в пералнята. Вечер Жулиет се прибираше и даряваше икономката с целувка.

В Япония бях спестила част от заплатата си и я бях прехвърлила в Белгия. Изчислих, че спестеното ще ми стигне да живея скромно две години. Ако до две години не намерех издател, все щях да измисля нещо друго, си казвах нехайно. Такъв живот ми харесваше. В сравнение с труда ми в японската компания той изглеждаше идиличен.

 

 

Понякога телефонът звънеше. Не можех да се начудя на това, че чувах гласа на Ринри. Никога не мислех за него и не виждах нищо общо между живота ми в Япония и този в Белгия. Един телефонен разговор между двете страни ми изглеждаше невероятен като пътуване във времето.

— Какво правиш? — питаше той.

— Пиша.

— Върни се. Ще пишеш тук.

— Освен това съм икономка на Жулиет. Почиствам нещата й.

— Тя как се оправяше досега без теб?

— Зле.

— Доведи я тук.

— Чудесно. И за двете ни ли ще се жениш?

Той се смееше. А аз не се шегувах. Това беше единственото условие, което би ме накарало да приема този брак.

Накрая той казваше:

— Надявам се, че няма да се бавиш. Липсваш ми.

После затваряше. Никакви упреци. Беше винаги мил.

Чувствах се леко гузна, но бързо ми минаваше.

Лека-полека обажданията му оредяха и накрая престанаха. Беше ми спестен тягостният, варварски и лъжлив епизод на раздялата. Само в случай на тежко престъпление раздялата ми изглеждаше оправдана. Да кажеш на някого, че всичко е свършило, е грозно и фалшиво. Даже когато вече не мислим за някого, как може да се усъмним в присъствието му в нас? Как можем да не държим на същество, на което сме държали?

В случая с Ринри проявих особено голяма лошотия. „Ето, ти ми направи голямо добро, ти си първият мъж, с когото се почувствах щастлива, нямам в какво да те упрекна, само прекрасни спомени ми остават от теб, но повече не искам да сме заедно.“ Нямаше да си простя, ако му бях казала толкова позорни думи. Това щеше да омърси хубавата ни история.

Бях благодарна на Ринри за класата му — той беше разбрал всичко, без да ми се налага да му го казвам. Така можах да изживея една безупречна връзка.

Един ден телефонът иззвъня. Беше Франсис Есменар от издателство „Албен Мишел“. Той ми съобщи, че ще издаде „Хигиена на убиеца“ на 1 септември 1992 г. в Париж. Започваше нов живот.

 

 

В началото на 1996-а от Токио се обади баща ми.

— Получихме покана от Ринри. Ще се жени.

— Хайде бе!

— За французойка.

Усмихнах се. Все това влечение към езика на Молиер.

През декември 1996-а моят японски издател ме покани в Токио за издаването на „Хигиена на убиеца“ на японски.

В самолета от Брюксел за Токио се чувствах странно. Вече шест години бяха изминали, откакто не бях виждала обожаваната от мен страна, от която бях избягала. Междувременно ми се случиха толкова много неща. На 10 януари 1991 г. бях чистачка на тоалетни, а на 9 декември 1996-а — писател, който отговаряше на журналистически въпроси. Тук не ставаше дума за социално издигане, а направо за подмяна на личността.

Пилотът сигурно беше получил инструкции да не прелита над Фуджияма. В Токио не разпознах почти нищо. Градът не беше променен, но вече не беше моя експериментална зона. Официална кола ме отведе някъде, където журналисти ми говореха с уважение и ми задаваха сериозни въпроси. Отговарях лековато и се чудех, че си записват всичко. Искаше ми се да им кажа: „Но това беше на шега!“.

Японският издател организира коктейл по случай излизането на книгата. Имаше много гости. На 13 декември 1996 г. сред тази тълпа видях лицето, което не бях виждала от 9 януари 1991-ва. Изтичах към него, изричайки името му. Той изрече моето. Спрях се рязко. Бях напуснала шейсеткилограмово момче, а сега пред мен стоеше млад деветдесеткилограмов мъж. Той се усмихна и каза:

— Напълнял съм, нали?

— Какво се е случило?

Прехапах устни заради глупавия въпрос, който зададох. Той можеше да ми отговори: „Ти замина“, но елегантно замълча и само повдигна рамене, както му беше присъщо.

— Не си се променил — казах с усмивка.

— Ти също.

Бях на 29 години, той — на 28.

— Разбрах, че си се оженил за французойка — казах.

Той потвърди и я извини, нямала възможност да го придружи.

— Баща й е генерал — добави.

Избухнах в смях от тази поредна ексцентричност.

— Пустия му Ринри!

— Пустия аз.

Той ме помоли да му напиша посвещение на неговия екземпляр от „Хигиена на убиеца“. Нямах представа какво пиша.

И други хора чакаха за автограф. Трябваше да се разделя с него. Тогава се случи нещо ужасяващо.

Ринри каза простичко:

— Искам да те прегърна с братската самурайска прегръдка.

Тези думи ми подействаха страховито. След като толкова се бях зарадвала да видя отново това момче, изведнъж бях обхваната от непоносима емоция. Хвърлих се в обятията му, за да скрия сълзите, които напираха в очите ми. Той ме притисна, аз го притиснах.

Ринри намери точните думи. Бяха му трябвали седем години, за да ги намери, но не беше прекалено късно да ги каже. Когато ми говореше за любов, не ми пукаше, защото това не бяха точните думи. Но ето че той бе наименувал онова, което изживяхме заедно. Едва когато ми кажат точната дума, ставам способна на чувства.

По време на тази прегръдка, която продължи десет секунди, изпитах всичко онова, което трябваше да изпитвам през изминалите години.

Беше страшно силно — седем години чувства, изживени за десет секунди. Ето това бяхме Ринри и аз: братската прегръдка на самурая. Толкова по-красиво и благородно от една глупава любовна история.

После всеки от самураите се откъсна от тялото на другия. Ринри тактично си тръгна, без да се обърне.

Вдигнах очи към небето, за да възпра сълзите си.

Чакаше ме следващото посвещение.