Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ni d’Ève ni d’Adam, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 15гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
hri100(2022)

Издание:

Автор: Амели Нотомб

Заглавие: Нито Ева, нито Адам

Преводач: Светла Лекарска

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2009

Тип: роман (не е указано)

Националност: белгийска (грешно указана френска)

Печатница: Печатница „Симолини“

Излязла от печат: 19 октомври 2009

Редактор: Росица Ташева

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Петя Величкова

ISBN: 978-954-529-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16486

История

  1. —Добавяне

Ужасното при този род приключения е, че след това животът продължава. На следващия ден имах желание да споделя преживяванията си с моите състуденти, но на тях не им пукаше, те мислеха единствено за приближаващата ваканция — след седмица заминаваха за Хаваи.

Белият мерцедес ме чакаше на изхода.

— Ако знаеш какво ми се случи!

— Ще ядем ли китайско фиде? Умирам от глад.

Над чинията отчаяно се опитвах да опиша заснежената бамбукова гора, бурята, нощта при Ямамба, часовете, в които тичах изгубена в планината, срещата ми лице в лице с Фуджияма — в този момент Ринри избухна в смях, защото бях отворила максимално широко ръцете си, за да му покажа размера на вулкана. Да разкажеш за възвишеното е технически невъзможно. Или не се получава интересно, или разказвачът става смешен.

Ринри хвана ръката ми.

— Ще прекараш ли Коледа с мен? — попита той.

— Добре.

— От двайсет и трети до двайсет и шести ще те отведа на пътешествие.

— Къде?

— Ще видиш. Вземи си топли дрехи. Не, не отиваме на планина, уверявам те.

— За теб Коледа има ли значение?

— Не. Но сега да, защото ще бъда с теб.

Последна седмица лекции. Скоро вече няма да принадлежа на студентството. Явих се на тестове. От началото на следващата година ще работя в една от най-големите японски компании. Пред мен се очертава интересно бъдеще.

Една канадска студентка ме попита дали ще се омъжа за Ринри.

— Нямам представа.

— Внимавай. От такива бракове се раждат ужасни деца.

— Какви ги разправяш? Евроазиатците са прекрасни.

— Но се държат отвратително. Една моя приятелка се омъжи за японец. Имат две деца — на шест и на четири години. Наричат майка си „пиш“, а баща си „аки“.

Разсмях се.

— Може да си имат причини — казах.

— Как можеш да се смееш на такова нещо? А ако ти се случи на теб?

— Не мисля да имам деца.

— Така ли? Това не е нормално.

Тръгнах си, като мислено си тананиках песента на Брасенс: „Не, порядъчните хора не обичат да вървим по път, различен от техния“.

 

 

На 23 декември сутринта белият мерцедес чакаше под тъмносивото небе. Пътят беше дълъг, грозен и потискащ, защото Япония е и една обикновена страна.

— Знам, че ще видя, но къде отиваме?

— Каквото и да подсказва пейзажът, няма да си разочарована.

„Колко далеч сме вече от момента на яссссттте!“ — помислих си. Явно, не можеш да направиш франкофон, без да счупиш яйцата.

Изведнъж — морето.

— Японско море — каза Ринри тържествено.

— Вече съм го виждала, когато бях малка, в Тотори. Щях да се удавя в него.

— Но си жива — подчерта Ринри, сякаш за да извини свещеното море.

Паркира колата на пристанището в Нийгата.

— Ще вземем кораба за остров Садо.

Подскочих от радост. Винаги бях мечтала да видя този остров, прочут с красотата и девствеността си. Ринри извади от багажника грамаден презокеански куфар. Пътуването с кораба ми се видя мразовито и нескончаемо.

— Японско море е мъжествено — каза Ринри.

Много пъти бях чувала това твърдение от страна на японците, но никога не го коментирах, защото то ме хвърляше в дълбоко объркване. Бедното ми въображение започваше да търси косми от брада по краищата на вълните.

Корабът ни остави на острова, чието примитивно пристанище контрастираше с това на Нийгата. Автобус от шейсетте години ни откара до една стара и просторна странноприемница, на половин час път. Въпросният риокан се намираше в средата на острова — морето по-скоро се чуваше, отколкото виждаше. Наоколо — само почти девствена природа.

Заваля сняг. Възторгнах се и предложих да се разходим.

— Утре — отговори Ринри. — Шестнайсет часът е, грохнал съм от ходене.

Сигурно искаше да се възползва от лукса на странноприемницата, прав беше. Прекрасните традиционни стаи ухаеха свежо на татами, във всяка имаше дзен вана, която постоянно се пълнеше с гореща вода през един бамбук. За да не стане наводнение, в каменния под на банята бе издълбан отвор, над който идеограмата на запалени снопи слама означаваше небитието.

— Метафизика! — възкликнах.

След като се насапунисахме и изплакнахме на мивката, както повеляваше обичаят, двамата с Ринри се настанихме в тази невероятна вана с намерението никога да не излезем от нея.

— Казват, че в общите части на хотела има един още по-прочут фуро — каза той.

— Не може да е по-добър от този в стаята.

— Лъжеш се. Той е десет пъти по-голям, захранва го цяла система от бамбуци и е под открито небе.

Последният аргумент ме убеди. Настоях да отидем. Нямаше жива душа. За щастие античната традиция не налагаше разделянето по пол.

Голи в горещата вода под падащите снежинки! Надавах радостни викове. Какво удоволствие да падат ледени кристали по главата ти, докато киснеш във ваната.

Половин час по-късно Ринри излезе от водата и облече отново своята юката.

— Отиваме ли си вече? — възмутих се аз.

— Не е добре за здравето да се стои дълго време. Ела.

— И дума да не става. Оставам тук.

— Както искаш. Аз се връщам в стаята. Не се бави.

Очарована от свободното поле за действие, опънах тялото си по повърхността на водата, за да може то цялото да изживее магическия момент на срещата с ледените частици. Прелестно усещане: отгоре — сладоледът на снега, отдолу — маринатата на димящата вода.

Уви, самотата ми бе кратка — един стар господин от персонала на хотела дойде да почисти около ваната. Скрих голотата си във водата, размахвайки крака и ръце, за да си образувам дреха.

Дребничък и слаб като фиданка, този осемдесетгодишен мъж сигурно никога не бе напускал острова. Той грижливо размахваше сламената си метла около ваната. Безстрастното му лице ме успокои. Но едва приключил с метенето, отново взе да мете. Впрочем не беше ли съмнителна появата му точно след тръгването на Ринри?

Забелязах, че старецът отмиташе снежинките, които се трупаха по ръба на ваната. А сигурно щеше да вали дълго време — изход от положението не се виждаше. Действително, не можех да изляза от водата, докато той стоеше наоколо — между момента, в който ще се измъкна от ваната, и този, в който ще се добера до моята юката, щях да бъда беззащитно гола.

Разбира се, нищо не рискувах. Старият островитянин сигурно не тежеше повече от 45 килограма с дрехите, а възрастта му го правеше още по-безопасен. От това ситуацията не ставаше по-малко неприятна. Краката и ръцете ми започнаха да се уморяват. Дейността им вече не беше задоволителна и замъгляването на водата ставаше все по-несигурно. Нищо чудно прадядото да намираше този спектакъл за доста интересен.

Реших да дам отпор. С брадичката си му посочих неговата метла и сухо му казах:

Иранай!

Което на обикновен език означава: „Не е необходимо!“.

Той каза, че не разбира английски. След този недобросъвестен отговор нямах никакви съмнения в извратеността му.

А все още не бях стигнала до най-лошото, което дойде, когато усетих, че ми прилошава. Ринри беше прав, не трябваше дълго да се остава в тази пареща баня. Без да си давам сметка, силите ми се бяха стопили. Вече виждах момента, в който щях да обърна очи и старецът, под претекст, че ще ме спасява, ще може да направи с мен каквото си поиска. Паника.

Освен това фазата, която предхожда припадъка, е ужасна. Сякаш десет милиона мравки нахлуват в тялото ти и превръщат червата ти в дреп. Всичко това придружено от безподобна слабост. Амели, излез оттук, щом ти се удаде възможност, тоест веднага. Ще те види гола, е и? Има далеч по-страшни неща.

Старият метач видя един бял вихър, който се хвърли върху своята юката, загърна се и изчезна в луд бяг. Тичах като обезумяла до стаята, където Ринри ме видя да нахълтвам и да се просвам на матрака. Спомням си, че в момента, в който си разреших да припадна, успях да погледна часовника — беше 18 часът и 46 минути. После потънах в бездънна дупка.

Пътувах. Разглеждах кралския двор на Киото през XVII век. Шествие от аристократи от двата пола, облечени в разкошни виолетови кимона, се виеше по хълмовете. Открояваше се една жена с ръкави на куртизанка, може би лейди Миразаки, която, акомпанирайки си с кото, пееше ода за славните нощи на Нагасаки. Явно заради римата.

Изминаха няколко десетилетия. Имах достатъчно време да се настаня в японското минало, където упражнявах завидната професия на дегустаторка на саке. Никак не възнамерявах да напускам поста си, но 23 декември 1989 година напомни за себе си. Часовникът показваше 19 и 10. Как бях успяла да изживея всичко това за 24 минути?

Ринри беше уважил припадъка ми. Седнал до мен, той ме попита какво се е случило. Разказах му за XVII век, той ме изслуша учтиво и после попита:

— Добре, а преди това?

Спомних си и с не така поетичен тон му разказах за перверзния старец, дошъл да зяпа голата бяла жена, докато уж мете.

Ринри изръкопляска и избухна в смях.

— Страхотна история! Ще ми я разказваш ли често?

Тази реакция ме смути. Бях очаквала възмущение, а Ринри, очарован, възпроизвеждаше сцената — сгънат на две като някоя стара отрепка с въображаема метла в ръце, той мяташе заплашителни погледи към ваната, после ме имитираше, като размахваше ръце и повтаряше „иранай“, с треперещ глас отговаряше вместо стареца, че не разбира английски, и страхотно се забавляваше. Прекъснах го.

— Островът напълно си заслужава името.

Смехът му стана двойно по-силен. Играта на думи звучеше още по-добре на японски, защото името на божествения маркиз се произнасяше „Садо“.

На вратата се почука.

— Готова ли си за пиршеството? — попита Ринри.

Преградата се плъзна, две очарователни девойки поставиха пред нас ниски маси и ги отрупаха с деликатеси.

При вида на това каизеки забравих напълно за противния старец и се отдадох на насладата. Сервираха ни различни видове саке. Явно бе, че моят сън е бил пророчески, затова зачаках с любопитство продължението.

 

 

На другия ден сутринта остров Садо бе побелял от сняг.

Ринри ме отведе до най-северната част на крайбрежието.

— Виждаш ли там? — каза той, сочейки морския хоризонт. — Това трябва да е Владивосток.

Възхищавах се на въображението му. Но всъщност беше прав — единствената възможна суша зад тези затворнически облаци бе Сибир.

— Да обиколим острова пеша? — предложих аз.

— Даваш ли си сметка колко време ще ни трябва?

— Хайде, толкова рядко човек може да види заснежено крайбрежие.

— Не и в Япония.

Четири часа ходене, съпроводено от морския вятър, ме превърнаха в ходещо парче лед. Реших да се откажа.

— Добра идея — каза Ринри. — Щяха да ни трябват още дванайсет часа, за да направим пълна обиколка на острова, без да броим връщането до хотела, който се намира в центъра на Садо.

— Предлагам да хванем най-прекия път — промълвих с посинели устни.

— В такъв случай след два часа ще си бъдем в стаята.

Вътрешността на острова се оказа безкрайно по-красива от крайбрежието. Върхът на всичко бяха грамадните овощни градини от каки, засипани от снега — по силата на някакъв каприз на природата тези дървета през зимата губеха листата, но не и плодовете си, които отдавна бяха преминали стадия на узряването. В екстремни случаи живото дърво носи вече мъртвите си плодове, напомняйки с нещо свалянето от кръста. Но моментът не беше за трупове и ми се паднаха най-удивителните коледни дървета — черни и голи, отрупани със зрели плодове, върху които снегът блестеше като корона от светлина.

Едно-единствено такова дърво би било достатъчно, за да ме доведе до екстаз. А виждах цяла армия, замръзнала в опустялата равнина. Главата ми беше замаяна от възхищение, а и от апетит, защото това бяха едни от любимите ми плодове. Уви, колкото и да скачах, не можах да хвана нито един.

„Феерия за очите — помислих си. — Не трябва винаги всичко да се изяжда.“ Този аргумент не ми се стори съвсем убедителен.

— Ела — каза Ринри, — ще умрем от студ.

В хотела той изчезна някъде. Влязох за малко в горещата вана, после се стоварих на матрака. Унесох се и не усетих Ринри да влиза. Когато ме събуди, беше 19 часът. Девойките не закъсняха да ни донесат угощението.

После се случи един хранителен инцидент. Поднесоха ни малки живи октоподи. Познавах принципа и вече бях имала подобно неприятно изживяване: ставаше дума за обичая да се ядат риби или морски дарове веднага след като ги убият пред очите на клиента — нещо като гаранция, че са прясно уловени. Неизброими бяха все още тръпнещите филета от златна риба, които бях погълнала под очарования поглед на разни тържествуващи собственици на ресторанти. „Жива е, нали? Усещате ли вкуса на живота?“ Никога не съм смятала, че този вкус може да оправдае варварството.

Когато видях октоподите, почувствах двойно разочарование. Първо, защото тези същества с пипала са изключително чаровни, и, второ, защото не обичам вкуса на живия октопод. Щеше обаче да е неучтиво да откажа такъв деликатес.

Извърнах очи в момента на убийството. Една от дамите постави първата жертва в чинията ми. Този слабичък октопод, красив като лале, сломи сърцето ми. „Дъвчи бързо, глътни го и после кажи, че вече не си гладна“, мислех си.

Напъхах го в устата си и се опитах да забия зъби в него. Тогава се случи нещо ужасно — все още живите нерви на октопода му наредиха да се съпротивлява, отмъстителният труп сграбчи езика ми с всичките си пипала и не го пусна повече. Крещях, доколкото това бе възможно с език, всмукан от октопода. Плезех го, за да покажа какво ми се случваше. Девойките умираха от смях. Опитах се да отскубна животното с ръце — невъзможно, вендузите на пипалата бяха превъзходно залепнали. Вече си представях как си изтръгвам езика.

Ужасен, Ринри ме гледаше втрещено. Поне усетих, че някой ме разбира. Повърнах през носа с надеждата, че жените ще престанат да се смеят. Едната от двете, изглежда, си помисли, че достатъчно дълго сме се забавлявали, и натисна с пръчка моя агресор в някаква точка, при което той веднага ме пусна. Щом беше толкова просто, защо не ме бяха спасили по-рано? Взрях се в изплютия в чинията ми октопод и пак си помислих, че този остров заслужава името си.

Когато жените раздигнаха масата, Ринри ме попита дали вече се чувствам по-добре. Отговорих със смях, че се е получила учудваща коледна вечер.

— Имам подарък за теб — каза той и ми донесе копринен шал в нефритенозелено, увит около нещо обемисто.

— Какво има в този фурошики?

— Разгърни го.

Развързах традиционния шал, очарована от обичая да се поднасят подаръци по този начин, и нададох вик: фурошики беше пълен с каки, на които зимата бе придала вид на грамадни скъпоценни камъни.

— Как успя?

— Докато спеше, се върнах в градината и се покатерих по дърветата.

Скочих на врата му. А аз си мислех, че е изчезнал по мафиотски дела!

— Би ли ги изяла, моля те?

Никога не разбрах защо той толкова обича да ме гледа как ям, но изпълних молбата му с радост. За какво трябваше да бъдат убивани октоподи, когато имаше такива прекрасни, зрели какита! Тяхната плът, подправена от смолата, имаше вкус на шербет от скъпоценни камъни. Снегът притежава умопомрачаваща гастрономическа мощ — той концентрира соковете, рафинира вкуса и действа като чудотворна термична обработка.

Ядях плодовете един след друг, бях на седмото небе, удоволствието замъгляваше очите ми. Спрях се, когато не остана нищо. Кърпата бе празна.

Ринри ме гледаше, останал без дъх. Попитах го дали спектакълът му е харесал. Той повдигна шала, целия в петна, и ми подаде мъничка торбичка от тюл, скрита под него. Отворих я със страх, който скоро се оказа основателен — вътре имаше платинен пръстен с аметист.

— Баща ти е надминал себе си — смотолевих.

— Искаш ли да се омъжиш за мен?

— Мислиш ли, че ми е останал свободен пръст? — отговорих, като му показах ръцете си, отрупани с произведения на баща му.

Той започна да ми обяснява, че ако преместя оникса на кутрето, циркония на средния, бялото злато на палеца и опала на показалеца, ще мога да освободя безименния пръст за пръстена.

— Много хитро — отбелязах.

— Е, значи не искаш — каза той.

— Не съм казала такова нещо. Прекалено млади сме.

— Не искаш — повтори той хладно.

— Преди сватбата се прави нещо, което се нарича годеж.

— Престани да ми говориш като на марсианец. Знам какво значи годеж.

— Не намираш ли, че тази дума е хубава?

— Защо говориш за годеж — защото думата е хубава, или защото не искаш да се омъжиш за мен?

— Просто искам нещата да вървят по реда си.

— Защо?

— Имам си принципи — чух се да казвам с удивление.

Японците се отнасят с голямо уважение към подобни аргументи.

— Колко време трае годежът? — попита Ринри, сякаш се осведомяваше за правилника.

— Няма определен срок.

Този отговор, изглежда, не му хареса.

— Годежът се свързва с вричането — добавих, за да подсиля тезата си. — Годениците се вричат един на друг. Не е ли красиво? А бракът е нещо толкова банално, също като договора, който се нарича брачен.

— Значи никога няма да искаш да се омъжиш за мен — заключи Ринри.

— Не съм казала това — отговорих, осъзнавайки, че съм прекалила.

Настъпи неловка тишина, която накрая прекъснах.

— Приемам годежния ти пръстен.

Той предприе по готическите ми пръсти преместванията, които бе намислил, и надяна на освободения ми безименен пръст аметиста, заключен в платинен капан.

— Знаеш ли, в древността са смятали, че аметистът лекува от опиянение.

— Значи ще ми бъде много необходим — каза Ринри, който отново бе силно влюбен.

Няколко часа по-късно той заспа, а аз подхванах моето безсъние. Когато се връщах към предложението на Ринри за брак, имах чувството, че отново изживявам сцената с пипалата на октопода, обхванали езика ми. При това тази горчива асоциация не се дължеше на факта, че двете събития се бяха случили почти едновременно. Опитвах се да се успокоя, като си казвах, че се бях измъкнала от хватката на вендузите и бях отложила sine die[1] брачната заплаха.

А и епизодът с какитата. Ева не бе успяла да откъсне желания плод в градината. Но Адам галантно й бе осигурил цял товар плодове и я бе съзерцавал нежно как ги унищожава. Ева, самозабравила се в егоистичния си грях, не му предложи дори една хапка.

Харесваше ми този римейк, който намирах за по-цивилизован от оригиналния вариант. За сметка на това краят на историята беше помрачен от предложение за брак. Защо удоволствието винаги се заплаща? И защо цената на насладата неизбежно е загубата на първичната лекота?

След дълги часове на размисъл по тази тежка тема успях да заспя. Сънят ми беше предвидим — в църква някакъв свещеник ме венчаваше за огромен октопод, който сложи пръстен на ръката ми, а аз сложих по един на всяко от пипалата му. Божият човек каза:

— А сега целунете булката.

Октоподът всмука езика ми в отвора, който му служеше за уста, и не го пусна повече.

Бележки

[1] Sine die (лат.) — за неопределено време. — Б.р.