Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (2)

30 януари 1989 г. Ден втори в Япония вече като пораснало дете. В началото на това, което наричах „моето завръщане“, всяка сутрин с дръпването на пердетата откривах перфектно синьото небе. Когато в продължение на години човек е отмятал тежащи тонове белгийски завеси, как да не се възхити на токийската зима?

Срещнах се с моя ученик в кафенето на „Омоте-Сандо“. Урокът се оформи около времето — отлична идея, защото климатът е идеална тема за хора, които нямат какво да си кажат, а в Япония учтивият разговор е задължителен.

Да срещнеш някого и да не обсъдиш с него метеорологичната обстановка е равнозначно на липса на култура.

Стори ми се, че Ринри е напреднал от последния път. Това не можеше да се обясни само с моето преподаване, сигурно беше работил самостоятелно. Вероятно перспективата да разговаря с франкофонка го беше мотивирала.

Тъкмо ми говореше за горещото лято, когато забелязах да вдига поглед към влизащо в кафенето момче. Двамата си махнаха.

— Кой е това? — попитах.

— Хара, един приятел от университета.

Младежът се приближи за поздрав. Ринри ни представи на английски. Аз възразих:

— На френски, ако обичате. Нали и вашият приятел учи този език.

Ученикът ми започна отново, малко объркан от рязката смяна на темата, и произнесе както можа:

— Хара, представям ти Амели, моята любовница^[1].

Доста трудно ми беше да скрия напиращия у мен смях, който щеше да обезкуражи славните му усилия. Не исках да го поправям пред приятеля му, за да не го изложа.

Беше денят на съвпаденията — на вратата се появи Кристин, симпатична млада белгийка, която работеше в посолството и ми беше помогнала да си попълня бумагите.

Извиках я.

Смятах, че е мой ред да ги представя един на друг, но Ринри беше набрал скорост и повтори упражнението, като каза на Кристин:

— Представям ви моя приятел Хара и Амели, моята любовница.

Младата жена ми хвърли бегъл поглед. Престорих се на безразлична и я представих на младежите. Заради недоразумението и от страх да не изглеждам прекалено властна в любовта, не смеех да напътствам ученика си. Придържах се към целта да поддържам разговора на френски.

— Вие и двете сте Белгия? — попита Хара.

— Да — усмихна се Кристин. — Говорите френски много добре.

— Благодарение на Амели, моята…

В този момент прекъснах Ринри и казах:

— Хара и Ринри учат френски в университета.

— Но най-добрият начин да се научи един език си остават частните уроци, нали?

Поведението на Кристин ме дразнеше, но не бяхме достатъчно близки, за да й обясня истината.

— Къде срещнахте Амели? — попита тя Ринри.

— В търговския център „Азабу“.

— Колко забавно!

Разминахме се на косъм — той можеше да каже, че е било по обява.

Сервитьорката дойде за поръчката на новопристигналите. Кристин погледна часовника си и каза, че има делова среща. Когато тръгваше, тя се обърна към мен на фламандски.

— Много е хубав, радвам се за теб.

Вече беше изчезнала и Хара попита дали ми е говорила на белгийски. Кимнах утвърдително, за да избегна прекалено дългите обяснения.

— Вие говорите френски много добре — каза Ринри с възхищение.

„Още едно недоразумение“, помислих си безсилна.

Вече бях изтощена и помолих Хара и Ринри да говорят на френски помежду си, като се задоволих с това да поправям само грубите грешки. Онова, което имаха да си кажат, ме учуди.

— Ако дойдеш у нас в събота, донеси хирошимски сос.

— Язу ще играе ли с нас?

— Не, той играе у Минами.

Много ми се искаше да разбера на какво ще играят. Зададох въпроса на Хара, но неговият отговор не ме осветли повече от този, който ми даде Ринри на миналия урок.

— Елате и вие в събота да играем — каза Хара.

Бях сигурна, че ме кани от учтивост. Въпреки това имах желание да приема. От страх, че това може да смути моя ученик, опипах почвата.

— Не познавам Токио, ще се загубя.

— Ще дойда да ви взема — предложи Ринри.

Успокоена, благодарих на Хара с ентусиазъм. Когато Ринри ми подаде плика с моето възнаграждение, почувствах още по-голямо притеснение от миналия път. Заглуших съвестта си, като реших с тези пари да купя подарък за домакина.