Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (17)

Три дни по-късно реалността възвърна правата си. Отворих прозорците и зяпнах.

— Ринри, ела да видиш.

Градината беше опустошена. Дървото на съседа бе паднало върху покрива на къщата, откъдето липсваха керемиди. Пукнатина разцепваше земята.

— Сякаш Годзила е минала оттук — казах аз.

— Значи тайфунът е бил по-силен от очакваното. Несъмнено е имало земетресение.

Слушах момчето, потискайки смеха си. Той се усмихна бегло. Харесваше ми неговата сдържаност.

— Хайде да заличим следите от нашето пребиваване в стаята на родителите ми — само каза той.

— Ще ти помогна.

— По-добре се облечи. Те ще пристигнат след четвърт час.

Докато той почистваше авгиевите обори, аз сложих най-леката си рокля — горещината беше задушаваща.

С възхитителна сръчност Ринри възстанови оригиналния вид на апартамента и за рекордно време бе отново до мен, готов да посрещне семейството си.

Изричахме учтивите фрази, подходящи за случая, докато бабата, дядото и майката ме сочеха с пръст, виейки от смях. Огледах се от петите до главата, страшно засрамена, като се питах какво ли им прави такова впечатление, но нищо не видях.

Старците се бяха доближили до мен и докосваха краката ми с викове:

— Широй хаши! Широй хаши!

— Да, краката ми са бели — измърморих аз.

Майката се усмихна и ми каза подигравателно:

— У нас, когато едно момиче носи къса рокля, то обува чорапогащи, особено ако краката му са толкова бели.

— Чорапогащи в тази жега? — реагирах аз.

— Да, в тази жега — отговори тя студено.

От учтивост бащата смени разговора, като погледна към градината.

— Мислех, че щетите ще са по-големи. Тайфунът е убил десетки хора по крайбрежието. В Нагоя нищо не усетихме. А вие тук?

— Нищо — каза Ринри.

— Ти си свикнал. Но вие, Амели, сигурно сте изпитали голям страх?

— Не.

— Вие сте смело момиче.

Докато семейството се настаняваше отново в къщата, Ринри ме закара вкъщи. Колкото повече се отдалечавахме от бетонния замък, толкова по-ясно усещах как се връщам в реалността. Седем дни бях живяла далече от градския шум, без да виждам друго, освен една малка дзен-градина и една нощна картина на Накагами. Бяха се отнесли с мен както се отнасят с малко принцеси. В сравнение с всичко това Токио ми изглеждаше съвсем банално място.

Тайфунът и земетресението не бяха оставили забележими следи. Тук тези неща са обичайни.

Беше краят на ваканцията. Връщах се към моите уроци по японски.