Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (10)

С готвенето се занимаваше Ринри. Той готвеше зле, но по-добре от мен, както впрочем и цялото останало човечество. Щеше да е жалко великолепните електроуреди на Кристин да не послужат за нищо. Ринри сервира нещо, което наричаше „карбонара“ — неговият вариант на това класическо блюдо се състоеше в добавянето на всички познати през 1989 година мазни продукти, при това в големи количества. Японците се хранят с лека храна, това е известно. И в този случай не изключвам хипотезата, че присъствието ми му бе дало повод да се разтовари от културното си бреме.

Вместо да му кажа, че не става за ядене, започнах да му говоря за любовта ми към сашими и суши. Той се намръщи.

— Ти не обичаш ли? — попитах.

— Обичам — отговори той учтиво.

— Сигурно се приготвя трудно.

— Да.

— Би могъл да ми купиш в някой кулинарен магазин.

— Държиш ли наистина?

— Защо казваш, че ти харесва, като не ти харесва.

— Харесва ми. Но когато ям такива неща, имам чувството, че съм на семейна вечеря с баба ми и дядо ми.

Това си беше аргумент.

— Освен това, когато ям с тях, те не спират да повтарят колко било полезно за здравето. Досадно е — добави той.

— Разбирам. И това поражда у теб желание да ядеш вредни за здравето храни като спагети а ла карбонара — казах аз.

— Това вредно ли е?

— В твоята версия, несъмнено.

— Затова е толкова вкусно.

Вече щеше да е още по-трудно да го накарам да сготви нещо друго.

— Ами ако направя едно фондю? — предложи той.

— Не.

— Значи не ти е харесало?

— Хареса ми, но това е специален спомен. Всяко повторение би било разочароващо.

Бях успяла да намеря учтиво извинение.

— А какво ще кажеш за окономиаки, каквото ядохме с твоите приятели?

— Добре, това е лесно.

Бях спасена. Това стана любимото ни ядене. Хладилникът непрестанно беше пълен със скариди, яйца, зеле и джинджифил. Една кутия със сливов сос цъфна на масата.

— Къде купуваш този чудесен сос?

— Имам цял склад вкъщи. Родителите ми го носят от Хирошима.

— Значи като свърши, ще трябва да се отиде отново там.

— Аз никога не съм ходил.

— Чудесно. Ти не знаеш нищо за Хирошима, нищо.

— Защо казваш това?

Обясних му, че цитирам класическия френски филм по едноименната книга^[1].

— Не съм го гледал — възмути се той.

— Можеш да прочетеш книгата.

— За какво е?

— Предпочитам да не ти разказвам и да те оставя сам да откриеш историята.