Амели Нотомб
Нито Ева, нито Адам (1)

Преподаването на френски ми се стори най-добрият начин да науча японски. Оставих малка обява в супермаркета: „Частни уроци по френски, цени изгодни“.

Телефонът ми звънна още същата вечер. Определихме си среща на другия ден в едно кафене на „Омоте-Сандо“. Не успях да разбера името на човека, нито той моето. Затваряйки, си дадох сметка, че няма как да се разпознаем. А понеже не съобразих да поискам телефонния му номер, не можех да поправя пропуска. „Може би той ще се обади за уточнение“, помислих си.

Той не се обади. Гласът му ми се беше сторил млад. Това нямаше да ми е от голяма полза — младите хора не бяха голяма рядкост в Токио през 89-а. Особено в това кафене на „Омоте-Сандо“ на 26 януари към петнайсет часа.

Далеч не бях и единствената чужденка. Той обаче се насочи към мен без колебание.

— Вие сте учителката по френски?

— Как разбрахте?

Той вдигна рамене. После сковано седна и млъкна. Ясно. След като аз съм учителката, на мен се пада да поведа разговора. Започнах да задавам въпроси и разбрах, че е на двайсет години, че се казва Ринри и че следва френска филология в университета. Той научи, че съм на двайсет години, че се казвам Амели и че уча японски. Не схвана от коя националност съм. Бях свикнала с това.

— Отсега нататък нямаме право да говорим на английски — казах аз.

Подхванах на френски, за да преценя нивото му, което се оказа отчайващо. Най-страшното беше произношението му — ако не знаех, че говори на френски, щях да помисля, че е начинаещ, едва започнал да учи китайски. Речникът му беше мизерен, синтаксисът му абсурдно възпроизвеждаше английския. А беше студент трета година френска филология. Пред мен се разкри пълният провал на езиковото обучение в Япония. Островната изолираност не можеше да оправдае едно толкова ниско ниво.

Младежът явно си даваше сметка за положението, защото започна да се извинява и накрая млъкна. Не можех да приема тази капитулация и реших да го разприказвам наново. Напразно. Той държеше устата си затворена, сякаш криеше грозни зъби. Попаднахме в задънена улица.

Тогава реших да говоря на японски. Не го бях правила от дете, а шестте дни, прекарани в Страната на изгряващото слънце след шестнайсетгодишно отсъствие, се оказаха съвсем недостатъчни, за да събудят отдавнашните ми спомени от този език. Изсипах пред него куп безсмислени бръщолевици, в които ставаше дума за полицай, куче и цъфнали черешови дървета.

Момчето ме изслуша смаяно и накрая избухна в смях. Попита ме да не би някое петгодишно дете да ме е учило на японски.

— Да — отговорих. — Детето бях аз.

И му разказах за детството си. Говорех бавно, на френски. Някакво особено чувство ми подсказваше, че ме разбира.

Бях го освободила от комплексите му.

На възможно най-лош френски той ми каза, че познава региона, в който бях родена и живяла през първите пет години от живота си — Канзай.

Той самият беше от Токио, където баща му ръководеше реномирано училище за бижутерство. Ринри спря изтощен и изпи кафето си на един дъх.

От тези обяснения беше грохнал така, сякаш бе прекосил придошла река по камъни, разположени на пет метра един от друг. Забавно ми беше да наблюдавам как си отдъхва след извършения подвиг.

Трябва да признаем, че френският е коварен език. Не ми се искаше да бъда на мястото на Ринри. За него да се научи да говори на моя език със сигурност беше толкова трудно, колкото за чужденец да се научи да пише на неговия.

Попитах го какво най-много обича да прави. Той се замисли. Чудех се от екзистенциално или от лингвистично естество са колебанията му. След дълго мислене получих отговор, който ме хвърли в недоумение.

— Да играя.

Невъзможно беше да се разбере дали затруднението му беше лексикално или философско. Продължих:

— Да играете на какво?

Той вдигна рамене.

— Да играя.

Поведението му говореше или за очарователно безразличие, или за пълна леност по отношение на колосалния ми роден език.

Какъвто и да беше случаят, момчето изглеждаше уверено и аз се примирих с отговора му. Казах, че е прав, тъй като животът е игра, че тези, които мислят иначе, нищо не разбират и т.н.

Той ме слушаше така, сякаш разказвах някакви небивалици. Хубавото на разговорите между чужденци е, че недоумението винаги може да бъде отдадено на културни различия.

Ринри на свой ред ме попита какво най-много обичам в живота. С ясно подчертаване на всяка сричка отговорих, че обичам шума на дъжда, разходките в планината, книгите, писането, музиката. Той ме прекъсна, за да каже:

— Играта.

Защо се връщаше към думите си? Може би искаше мнението ми по този въпрос. Продължих:

— Да, обичам да играя, особено на карти.

Сега пък той изглеждаше объркан. На празна страница от бележника ми нарисувах няколко карти: ас, едно, две, пика, каро.

Той кимна: да, разбира се, че познава картите. Почувствах се извънредно глупава с моята евтина педагогика. За да се измъкна, смених темата и попитах коя е любимата му храна. Той решително отговори:

— Яссссттте.

Смятах, че познавам японската кухня, но за такова нещо никога не бях чувала. Поисках да ми обясни. Той просто повтори:

— Яссссттте.

Добре, но какво е то?

Изумен, Ринри взе бележника от ръцете ми и нарисува едно яйце. В продължение на няколко секунди подреждах пъзела в главата си и накрая възкликнах:

— Яйце!

Той широко отвори очи, сякаш казваше: точно така!

— Произнася се яй-це — продължих, — яй-це.

— Яссссе.

Питах се дали това е напредък. Да, защото представляваше промяна. Ринри се развиваше — ако не в правилната посока, то поне към нещо друго.

— По-добре е — казах, изпълнена с оптимизъм.

Той се усмихна неуверено, доволен от любезността ми. Бях учителката, която му трябваше. Попита колко струва урокът.

— Колкото прецените.

Този отговор прикриваше пълното ми непознаване на обичайните тарифи, за които нямах дори бегла представа. Без да подозирам, бях отговорила като истинска японка, защото Ринри извади от джоба си хубав плик от оризова хартия, в който предварително беше сложил парите.

Смутена, отказах.

— За този път не. Това не беше истински урок. Просто се запознахме.

Младежът постави плика пред мен, отиде да плати кафетата, върна се да се уговорим за следващия понеделник, дори не погледна парите, които се опитвах да му върна, и си тръгна.

Засрамена, отворих плика и преброих шест хиляди йени. Хубавото на някои валути е, че сумите изглеждат винаги изключителни. Сетих се за „яссссттте“, което се беше превърнало в „яссссе“, и прецених, че не съм заслужила шест хиляди йени.

Мислено обаче сравних богатството на Япония с това на Белгия и заключих, че тази сделка е само капка в морето на огромната диспропорция между двете страни. С моите шест хиляди йени можех да си купя шест жълти ябълки в супермаркета. Адам и без това дължеше това на Ева. Можех да поема с успокоена съвест по „Омоте-Сандо“.