Виктор Юго
Клетниците (155)

ГЛАВА XI
ПЛЕННИК

Мариус действително беше пленен. Пленен от Жан Валжан. Десницата която го беше грабнала през кръста, когато той залиташе, и чийто допир бе усетил, преди да загуби съзнание, беше ръката на Жан Валжан.

Участието на Жан Валжан в боя се свеждаше до безстрашното му излагане на куршумите. Ако не беше той, никой не би помислил за ранените в този върховен предсмъртен час. Той грабваше падналите, отнасяше ги в долното помещение и ги превръзваше. Но не вдигаше ръка за удар, нападение или самоотбрана. Само подпомагаше безмълвно другите. Куршумите сякаш го отбягваха: беше се отървал само с няколко драскотини.

Сред гъстия дим той като че ли не гледаше Мариус, но всъщност не го изпускаше от очи. Когато един изстрел го улучи, той се спусна ловък като тигър, метна го на гърба си и се скри зад ъгъла на „Коринт“.

В този момент вратата беше обект на вихрената атака на войската и никой не му обърна внимание. Както читателят си спомня навярно, този ъгъл се издаваше като нос посред улицата и предпазваше не само от картеча, но и от погледите едно малко пространство. Там именно Жан Валжан се спря, остави Мариус на земята и се огледа. Положението беше отчаяно. Какво да стори? Само птичка би могла да се измъкне. А трябваше незабавно да намери изход. Ако на някой войник хрумнеше да заобиколи къщата, всичко беше загубено.

Пред него се издигаше неумолимата и глуха шестетажна къща. Вдясно тъмнееше невисоката барикада, но отвъд гребена й пробляскваха щикове.

Жан Валжан погледна още веднъж къщата, барикадата и плъзна обезнадежден поглед по земята, сякаш искаше да я пробие.

Внезапно той разграничи в краката си полузатрупана от паветата желязна решетка. Паветата около нея бяха изкъртени и тя едва се крепеше. През пречките й личеше цилиндрично отверстие. Жан Валжан не се поколеба нито миг. Отстрани паветата, повдигна решетката, натовари на раменете си безжизнения труп на Мариус и с това бреме на плещите, помагайки си с колене и лакти, се вмъкна за щастие в недълбока шахта и захлупи отново над главата си тежкия капак, върху който отново се сринаха няколко павета.

Всичко това му отне само няколко минути.

Жан Валжан се озова в дълъг подземен коридор. Дълбоко спокойствие, пълна тишина, нощен мрак. Над главата му едва долиташе ужасната врява в превзетата с щурм кръчма.