Виктор Юго
Клетниците (141)

ГЛАВА ХLI
ПОПИВКА-БЪБРИВКА

Какво представлява вълнението на един град в сравнение с душевната буря? Отделният човек е не по-малка бездна от цял народ. В този миг Жан Валжан беше в плен на страшна възбуда. В навечерието на същия този ден, 5 юни, Жан Валжан, придружен от Козет и Тусен се беше преместил на улица Ом Арме. Там го чакаше премеждие.

Козет напусна улица Плюме не без известна съпротива. За първи път, откакто живееха заедно, тя бе възразила и между тях се бе появило разединение. Козет трябваше да отстъпи, но те пристигнаха на улица Ом Арме без да отворят уста. Взеха много малко багаж, а Козет — само папката си с хартия за писма и попивателната си.

Когато дойдоха в новата си квартира, беше вече нощ. Легнаха си, без да разговарят.

Жан Валжан веднага се почувства разведрен. Безпокойството му бързо се разсея. Има места, които действат успокоително. Такава беше тази тъмна и тиха улица. Той си отдъхна. Кой би могъл да го открие тук?

Той спа добре. На сутринта се събуди едва ли не весел. Козет се показа едва привечер. Оплака се от главоболие и почти не яде. Жан Валжан напротив яде с апетит. После започна да се разхожда из стаята. Внезапно погледът му попадна на огледалото над бюфета и той прочете ясно следните три реда:

„Любими мой! Баща ми настоява да тръгнем веднага. Тази вечер ще бъдем на улица Ом Арме №7. След една седмица заминаваме за Англия. Козет, 4 юни.“

Жан Валжан се спря изумен.

Когато пристигнаха, Козет бе оставила папката с попивателната върху бюфета и погълната от мислите си не бе забелязала, че листът попивателна беше разгънат точно там, където бе попила трите реда до Мариус. Огледалото отразяваше написаното. Обърнатите върху попивката букви се виждаха в нормален вид в огледалото и добиваха истинския си смисъл. Така че Жан Валжан имаше пред очите си писмото, написано предната вечер от Козет до Мариус.

Жан Валжан разбра. Той се олюля. Каза си, че Козет бе написала тези редове на някой мъж, че светлината на живота му завинаги ще изчезне. До този ден Жан Валжан беше приемал с готовност най-тежките превратности на съдбата. Съвестта му беше издържала всички изпитания и не се бе огънала. Но най-силното изпитание е загубата на любимо същество.

Козет беше всичко за него и когато разбра, че може да я загуби, че тя му се изплъзва, болката, която го прониза, беше нетърпима. Такъв облак затули душата му, че в нея сякаш всичко рухна.

Когато реши, че главният виновник на всичко случило се е този младеж и че всичко бе дошло от него, Жан Валжан, възроденият човек, който толкова дълго се бе борил да възвиси душата си, се вгледа в себе си и съзря един призрак — ненавистта.

Тусен му каза, че никъде се бият. Под влияние на неосъзнат подтик, той излезе на улицата и седна на един крайпътен камък.