Виктор Юго
Клетниците (126)

ГЛАВА XXVI
СПРАВЕДЛИВОТО ВЪЗМУЩЕНИЕ НА ЕДИН БРЪСНАР

Достопочтеният бръснар, който беше изгонил двете момченца, приютени от Гаврош в утробата на слона, беше в дюкянчето си и бръснеше стар войник, легионер от запаса, служил на времето при Наполеон. Бръснарят говореше естествено за метежа, за генерал Ламарк и разговорът премина на императора.

— Как яздеше императорът?

— Лошо. Не умееше да пада. Затова никога не падаше.

— Императорът е бил раняван само веднъж, нали?

— В петата, при Ратисбон. Никога не съм го виждал по-докаран оттогава. Лъщеше като нова монета.

— Ами вас, господин ветеран, сигурно често са ви ранявали?

— Мене ли? Нищо особено. При Маренго ме рязнаха два пъти със сабя по тила, при Аустерлиц един куршум се заби в дясната ми ръка, а при Йена — и лявото бедро. При Москва-река ме намушкаха с копие, а при Ватерло един куршум заседна в крака ми. Това е всичко.

— Прекрасно е да умреш на бойното поле! — възкликна бръснарят с въодушевление. — Бих предпочел, честна дума, да ми пръснат корема със снаряд, отколкото да пукна на одъра от някоя болест с лекарства, лапи и доктори!

Още недовършил думите си, страшен трясък разтърси бръснарницата. Стъклото на витрината се пропука звездообразно.

Бръснарят побледня като смъртник.

— Божичко, това е сигурно…

— Какво?

— Оръдейният снаряд!

— Ето го — каза войникът и вдигна от земята нещо. Беше камъче.

Бръснарят изтича навън и видя Гаврош, който бягаше колкото му държаха краката. Минавайки пред бръснарницата на бездушния бръснар, той не можа да устои на изкушението да му каже добър ден и да запрати камък във витрината му.

— Виждате ли? То прави зло заради самото зло. Да не би да съм му сторил нещо на това сополанче!