Виктор Юго
Клетниците (99)

ГЛАВА XXX
НЕ Е ЗЛЕ ДА СЕ НАБЛЮДАВАТ ТЪМНИТЕ ЪГЛИ

Жондрет плещеше, каквото му хрумне, за да печели време.

— Толкова сме злочести, уважаеми господине! Имаме ръце, но защо ни са, когато нямаме работа. Горим от желание да вършим нещо, а работа няма. Нищо не ни остана от предишното благополучие. Нищо! Само една картина на която много държа, но все пак съм готов да се разделя с нея, защото трябва да се живее.

Докато Жондрет бъбреше, в стаята безшумно се вмъкна още един посетител и седна безмълвно на най-близкото легло.

Господин Льоблан инстинктивно се обърна и трепна.

— Какъв е този човек?

— Съсед. Не му обръщайте внимание.

Съседът имаше съвсем необикновен вид.

— Та ви казвах, скъпи благодетелю, че имам една картина за продан.

Откъм вратата долетя леко шумолене. Втори човек се вмъкна и седна до първия. Макар че се плъзна безшумно в стаята, и той не убягна от погледа на господин Льоблан.

— Не му обръщайте внимание. Те са от къщата. Та казвах ви, че ми е останала една много ценна картина… Ето, вижте, господине.

Той стана, приближи се до една рамка, обърната към стената и показа лицевата й страна.

— Какво представлява това? — попита господин Льоблан.

— Картина от голям художник, благодетелю мой, която ми е извънредно скъпа…

Било случайно, било защото в сърцето му се бе прокраднало безпокойство, господин Льоблан плъзна поглед към дъното на стаята. Мъжете бяха станали четирима. И четиримата застанали неподвижно с голи ръце и начернени лица. Никой нямаше обувки на краката си.

— Наши приятели. Съседи — обясни господин Жондрет. — Коминочистачи. Не им обръщайте внимание, благодетелю мой, ами купете тази картина. На колко я оценявате?

— Това е обикновена фирма на кръчма и струва най-много три франка.

— Носите ли си портфейла? — отговори Жондрет кротко. — Ще се задоволя с хиляда екю.

Господин Льоблан се изправи, облегна се на стената и се огледа. Жондрет продължаваше да хленчи:

— Ако не купите картината ми, оставам без средства за препитание и не ми остава нищо друго освен да се хвърля в реката.

Внезапно в угасналия му поглед блесна дива омраза, той се изправи, лицето му стана страшно и той кресна гръмогласно:

— Всичко това са празни приказки! Не ме ли познахте?

В същия миг вратата на стаята отново се отвори и в стаята влязоха още трима мъже с маски от черна хартия на лицата. Жондрет сякаш очакваше тяхното идване.

— Готово ли е всичко? — попита той.

— Да — отвърна най-мършавият от тях.

— Чака ли долу файтон?

— Да.

— Ами каручката впрегната ли е?

— Тя чака там, където казахме.

— Много добре.

Господин Льоблан беше силно побледнял. Той оглеждаше бърлогата и явно най-сетне си беше дал сметка къде е попаднал. Но в изражението му нямаше и сянка от уплаха. Внезапно се беше преобразил от безобиден старик едва ли не в атлет. Мариус се почувствува горд с бащата на любимата си.

— Значи не можете да ме познаете?

— Не.

— Не се казвам Фабанту, нито Жондрет! Името ми е Тенардие. Кръчмарят от Монфермей! Разбрахте ли сега?

— И сега толкова, колкото и по-рано — отвърна невъзмутимо старецът.

Когато Жондрет каза: „Името ми е Тенардие“ Мариус се разтрепера от главата до краката. Дясната му ръка, готова да даде уречения изстрел, се отпусна бавно. Разкривайки самоличността си, Жондрет не успя да развълнува господин Льоблан, но хвърли в страшен смут Мариус. Той бе носил до сърцето си това име, вписано в бащиното му завещание! То бе станало светиня за него. Нима това беше Тенардие, когото бе търсил безуспешно? Какво се оказваше? Спасителят на баща му беше най-опасен злодей! И на кого се канеше да посегне този човек? Какво съдбоносно съвпадение! Най-сетне му се удаваше да се разплати със спасителя на баща си, но как? Като го прати на ешафода! Какво щеше да види баща му от своя гроб? Тенардие щеше да бъде екзекутиран и то по вина на сина му. Но от друга страна можеше ли да стане свидетел на такава гнусна клопка и да не я осуети? Кой път да избере? Да измени на обета, който си бе дал, или да допусне да бъде извършено престъпление? Едва не падна в несвяст.

Междувременно Тенардие беше изпаднал в неистова радост. Той изрева:

— Изиграх ли те? Пипнах ли те? Падна ли ми най-сетне? Дърт хапльо! Не ме познаваш, така ли, ти, който дойде в Монфермей на връх Коледа в кръчмата ми и отмъкна Чучулигата, детето на Фантин! Значи не си ти дрипльото с жълтия сюртук? И да не мислиш, че си уредил въпроса, стар дрипльо, като си донесъл един куп парцали и две болнични одеала? Крадец на деца!

После удари с юмрук по масата и кресна:

— А най-противното от всичко е тази му добродушна мутра! Ти си причина, за всичките ми нещастия. Ти взе от кръчмата ми момичето, което ми беше вече докарало много пари и можеше да ме храни цял живот. Признай си: нали ме смяташе за голям будала, когато си отиде с Чучулигата?

Тенардие млъкна. Едва тогава господин Льоблан каза:

— Не разбирам какво приказвате. Заблуждавате се. Аз съм беден човек. Не ви познавам.

— Едно си баба знае, едно си бае! Не виждате ли кой съм?

— Извинете, господине, виждам добре, че сте разбойник.

При тези думи Тенардие пристъпи към мъжете и каза, цял треперещ:

— И има дързостта да ми говори с този тон!

После пак се обърна към господин Льоблан:

— Да ви кажа още нещо, господин благодетелю! Аз не съм човек, който си крие името и задига деца от къщята. Аз съм бивш френски войник и заслужавам орден! Участвал съм в битката при Ватерло и спасих живота на един генерал, забравих му вече името. Знаете ли кого изобразява тази картина? Мене. Великият Давид пожела да обезсмърти моя подвиг. Но да приключим разговора. Трябват ми пари. Много пари или вие няма да излезете жив оттук.

От известно време господин Льоблан като че ли следеше всяко движение на Тенардие, който сновеше в яростта си из бърлогата без сянка от безпокойство, защото знаеше, че вратата е завардена и че са девет срещу един? Господин Льоблан се възползва от мига, когато той му обърна гръб, събори с юмрук масата, бутна прозореца, стъпи на перваза и преметна единия си крак навън. Беше полуизлязъл, но шест яки ръце го сграбчиха и върнаха в стаята. Паншо замахна над главата на нещастника с някаква желязна пръчка.

Мариус не можа да издържи тази гледка и пръстът му потърси спусъка.

— Не го закачайте! — извика Тенардие. Вързаха пленника за единия одър.

Тенардие се почувствува господар на положението.

— Отстранете се всички и ме оставете да поговоря насаме с господина — каза той.

Разбойниците се отдръпнаха към вратата.

— Господине — обърна се той съвсем кротко към пленника, — позволете ми да споделя с вас нещо, което ми направи впечатление. Вие нито веднъж не извикахте. Защо не извикахте: „Обраха ме!“ Можехте да извикате и „Убиха ме!“ Естествено е да извика човек при такива обстоятелства. Но кой идва, когато се вика? Полицията. А след полицията? Правосъдието. Вие не извикахте, защото и вие нямате никакъв интерес от намесата на полицията и правосъдието. Следователно можем да се спогодим.

Мариус призна, че доводите на Тенардие бяха правилни. Той изпадна в мъчително недоумение. Това сгъстяваше още повече тайнствения мрак около този загадъчен човек. Но който и да беше той, Мариус неволно се възхищаваше от неговия дух.

— Сега вие ще напишете под моя диктовка едно писмо.

— Как искате да пиша? Нали съм вързан!

— Вярно! Отвържете дясната ръка на господина! А сега благоволете да напишете каквото ви продиктувам.

— Мила дъще, ела веднага… На „ти“ й говорите, нали?

— На кого?

— И таз добра! На момичето, на Чучулигата!

— Не разбирам за кого говорите, но както и да е.

— Продължете: „Ела веднага. Имам неотложна нужда от теб. Лицето, което ще ти предаде това писмо, ще те доведе при мене.“ А сега пишете адреса.

Пленникът се замисли за миг, после написа: „Госпожица Юрбен Фабр, улица. Сен-Доминик-д’Анфер №17.“

Тенардие сграбчи писмото.

— Жено, ето ти писмото. Знаеш си работата. Долу има файтон. Тръгвай веднага. Нали знаеш къде ще чака каручката?

Тенардиерица излезе с един от мъжете.

В бърлогата настана тишина. Мариус продължаваше да наблюдава, все по-объркан. Само едно бе станало очевидно. Двете начални букви ЮФ. Юрсюл съвсем не беше Юрсюл. „Тъй или иначе — казваше си той, — Тенардиерица ще доведе тука момичето и ще видя дали тя е Чучулигата. В такъв случай няма да има място за колебание. Ще дам и живота си, но ще я спася.“

Внезапно Тенардие заговори жертвата си:

— Чуйте, господин Фабр, по-добре да ви кажа отсега. Жена ми ще отиде при Чучулигата с вашето писмо и тя ще я последва, без да се усъмни в нищо. Те ще се качат на файтона и ще отведат дъщеря ви до една каручка при градските врата. Приятелят ми ще се качи с нея в каручката, а жена ми ще се върне. Накарате ли да ни арестуват, приятелят ми ще свети маслото на Чучулигата. Толкоз. Дадете ли ни парите, ще ви я върнем здрава и читава.

Пленникът остана безмълвен. Ужасни картини се мярнаха в съзнанието на Мариус. Как? Един от тия изроди щеше да я отмъкне в нощта? Какво да стори? Ако даде уречения дигнал, оня отвратителен тип ще остане насаме с девойката и арестуват ли приятелите му ще…

Нетърпимото положение, което траеше вече повече от час, постоянно навлизаше в нови фази. Външната врата се отвори и веднага след това се затвори. Тенардиерица се втурна разярена в стаята и изкрещя:

— Адресът е лъжлив!

— Лъжлив ли? — повтори Тенардие.

— Там няма никого. Не са и чували за господин Фабр! Този дядка те прати за зелен хайвер, господин Тенардие!

Мариус си отдъхна. Юрсюл или Чучулигата, тази, която вече не знаеше как да нарича, беше вън от опасност.

Тенардие гледаше мангала, обзет от жестоки мисли.

— На какво си се надявал? — кресна най-сетне той.

— Да печеля време! — отвърна пленникът и в същия миг отхвърли въжата. Бяха прерязани. Преди седмината мъже да се опомнят, той се наведе към мангала и грабна длетото.

При извършения по-късно обиск полицията намери в бърлогата съвсем малко трионче, с което каторжниците могат да прережат дори вериги. С това трионче пленникът, след като бяха развързали дясната му ръка, бе успял неусетно да пререже въжата си.

— Вие всички сте окаяници — повиши той глас. — Моят живот съвсем не заслужава да го пазя толкова. Но никой не може да ме накара да кажа или да напиша нещо, което не желая. Вижте — и той запретна ръкава си.

После изопна ръка и допря до кожата нажеженото желязо. В бърлогата се разнесе мирис на опърлено месо. Мариус залитна ужасен, дори разбойниците изтръпнаха.

— Окаяници! — извика още веднъж пленникът. — Не се плашете от мен, както аз не се плаша от вас — и той запрати длетото през прозореца. — А сега, правете каквото искате с мен!

— Хванете го! — кресна Тенардие.

Двама разбойника хванаха мъжа, а маскираният мъж вдигна едно желязо над главата му, готов да я разбие.

Мариус долови следния диалог между двамата съпрузи, които се съвещаваха:

— Остава само едно…

— Да му светим маслото.

Мариус стискаше нервно пистолета. Нечувана нерешителност! Внезапно той трепна. Погледът му съгледа върху осветената от луната маса лист хартия с думите, написани сутринта от дъщерята на Тенардие: „Фантетата довтасаха.“ В главата му проблесна едно хрумване. Той зави парче мазилка в листчето и го хвърли през дупката. То тупна посред стаята.

— Нещо падна — забеляза Тенардиерица. — Сигурно през прозореца.

Тенардие разгъна бързо листчето и прочете.

— По дяволите! Това е почеркът на Епонин! Бързо! Стълбата!

— Няма ли да прережем гръкляна на тоя?

— Нямаме време.

Закрепиха стълбата на прозореца.

— Ела, жено! — извика Тенардие и се втурна към прозореца.

— А, само това няма да го бъде, стари палячо! След нас — извикаха другите разбойници.

— Не ставайте деца! Да не искате да теглим жребий?

— Да си напишем имената и да ги пуснем в нечия шапка… — възрази Тенардие.

— Предлагам ви моята — извика някой от прага на стаята.

Всички се обърнаха. Беше Жавер.

Беше свалил шапка и им я подаваше усмихнат.