Виктор Юго
Клетниците (98)

ГЛАВА XXIX
ПОЛИЦАЙ ДАВА ПИСТОЛЕТ НА АДВОКАТ

Когато влезе в участъка, Мариус пожела да говори с комисаря. Него го нямаше и го въведоха при инспектора.

Мариус видя пред себе си четвъртито лице с проницателен поглед, който изглеждаше почти толкова страшен, колкото и погледа на Жондрет. Овчарският пес понякога е също така опасен, както и вълкът.

— Какво обичате?

— Търся комисаря по много спешна и поверителна работа.

— Тогава казвайте бързо.

Мариус му разказа случилото се, като завърши, че сигурно вечерта на булевард Опитал номер 50 ще се извърши престъпление.

Като чу номера и улицата, инспекторът повдигна глава.

— Знаете ли къщата?

— Като че ли.

Инспекторът се замисли, после процеди през зъби:

— Сигурно е замесен Котешки час.

— Котешки час ли? — промълви Мариус. — Струва ми се чух да се споменава такова име.

И той предаде на инспектора краткия разговор, който беше дочул през стената.

— Видяхте ли някой друг скитник?

— Струва ми се, че Жондрет говореше с Паншо.

— Не ви ли е страх от тия типове?

— Не повече, отколкото от вас — отвърна Мариус.

— Говорите като смел и честен човек. Смелият не се плаши от престъпника, а честният не се бои от властта. Имате ли ключ от външната врата? Дайте ми го.

Мариус му даде ключа си, а инспекторът му даде два пистолета и му каза:

— Когато престъпниците дойдат, изчакайте малко и в никакъв случай не давайте сигнала преждевременно. Стреляйте във въздуха, но само, когато сметнете, че се налага. Останалото е моя работа.

Мариус взе пистолетите и ги пъхна в джобовете на жилетката си.

— Ако ви потрябвам междувременно, елате тук или изпратете някого. Търсете инспектора Жавер.

Мариус се запъти с бързи крачки към плевника Горбо. Успя да се прибере в стаята си съвсем безшумно и не запали свещта. Седна на леглото. Трябва да беше пет и половина. В бърлогата на Жондрет светеше червеникава, зловеща светлина. Изминаха няколко минути. Нечии бързи и тежки стъпки разтърсиха стълбата, прекосиха коридора и мандалото на съседната стая хлопна. Жондрет се прибираше.

— Всичко върви по мед и масло — заяви той. — Добре си се докарала, — обърна се той към жена си, която беше сложила на главата си голяма шапка и се бе загърнала със стар шал. — Трябва да будиш доверие. Нали няма да забравиш нищо? Ще се справиш ли?

— Бъди спокоен.

— Ядохте ли нещо?

— Имаше три големи картофа.

— Утре ще вечеряте патици с гарнитури. Всичко е наред! Сигурна ли си, че в стаята на съседа няма никого?

— Не се прибра през деня.

— Все пак не е зле да се провери. Вземи свещта, щерко, и иди да видиш.

Мариус коленичи и изпълзя под кревата.

Вратата се отвори и той съзря голямата дъщеря на Жондрет със свещ в ръка. Тя се отправи към леглото и Мариус изтръпна, но девойката всъщност се оглеждаше в огледалото над кревата.

— Защо се бавиш? — извика баща й.

— Гледам под леглото и под мебелите — извика тя. — Няма никого.

— Идвай веднага! Нямам време за губене!

— А сега марш на улицата и добре да си отваряте зъркелите! Забележите ли нещо, светкавично тук!

— Как се стои бос в снега — измърмори недоволно по-голямата.

— Утре ще имате копринени ботинки! — обеща бащата.

В къщата останаха само Жондретови и Мариус, както и четирима загадъчни посетители, притаени в здрача на коридора, които той не бе съзрял.

Бърлогата на Жондретови беше отлично нагодена, за-да служи за арена на престъпление. Тя беше най-вътрешното помещение, няколко необитаеми стаи я деляха от булеварда, а единственият й прозорец гледаше към пусти парцели, заградени със зидове. Мариус зае наблюдателния си пост. В камината пламтеше мангал с дървени въглища. В него бе забучено дълго длето, цялото нажежено от жаравата. В ъгъла зад вратата бяха струпани съмнителни железарии. В стаята цареше злокобно спокойствие. По едно време Жондрет издърпа чекмеджето на масата, извади дълъг кухненски нож, опита острието му и пак го пъхна обратно. Мариус от своя страна извади пистолета.

Жондретица излезе да чака стария господин пред вратата.

— Има си хас да не дойде! — измърмори Жондрет, когато часовникът изби шест часа.

Но почти в същия миг вратата се отвори и се появи Жондретица с фенер в ръка. Тя светеше на посетителя.

— Заповядайте, благодетелю мой — извика Жондрет и скочи да го посрещне.

Господин Льоблан влезе в стаята. Спокойното му доверчиво изражение вдъхваше почит. Той остави на масата четири наполеона.

— Господин Фабанту — каза той, ето за наема и за най-насъщните ви нужди.

— Господ да ви възнагради стократно, благодетелю мой! — възкликна Жондрет.

А сега нека читателят си представи ледената нощ, усамотеното предградие, мрачния булевард, из който не се мяркаше нито един минувач, плевника Горбо в най-затънтената му част, а в плевника осветената със свещ бърлога, двамата мъже от двете страни на масата, неподозиращия нищо господин Льоблан и зловещо усмихнатия Жондрет, приклекналата в ъгъла Жондретица и невидимия Мариус, изправен неподвижно със зареден пистолет, непропускащ нито една дума, нито един жест. Той не беше изплашен, а дълбоко отвратен.

Между другото той се надяваше, че при сблъскването между Жондрет и господин Льоблан ще блесне искра и ще освети макар и малко тайната, която жадуваше да узнае.