Виктор Юго
Клетниците (97)

ГЛАВА XXVIII
СРЕЩНАТ ЛИ СЕ ДВАМА НАСАМЕ В ЗАТЪНТЕНО МЯСТО, ЕДВА ЛИ ВОДЯТ БЕЗОБИДЕН РАЗГОВОР

Колкото и да беше мечтателен по природа Мариус, видяхме, че не му липсваха нито твърдост, нито решителност. Жалеше невинната мравка, но беше готов да смаже усойницата. А ето че току-що бе надзърнал в истинско гнездо на усойници.

— Трябва да унищожа тия окаяници! — каза едва ли не гласно той.

Независимо от ужаса, който му вдъхваха Жондретови, той изпитваше радост, че може би ще окаже такава съдбоносна услуга на любимата си.

Но как да постъпи? Не можеше да предупреди застрашените лица, защото не знаеше адреса им. Часовникът преди малко бе избил един часа. Клопката щеше да бъде устроена в шест. Разполагаше с цели пет часа. Имаше само една възможност.

Той зави по съседната тясна улица, но не бе стигнал и до половината й, когато дочу току до себе си възбудени гласове. Обърна се, улицата беше пуста. Гласовете идваха иззад зида. Повдигна се на пръсти и погледна. Двама души бяха клекнали в снега от другата страна на стената и разговаряха. Бяха дрипави и рошави.

Единият казваше:

— Щом Котешки час е вътре, не може да стане провал. Ще пипнем всеки по пет стотака или най-многото по десет години.

— Виж това е едно на ръка — отговори му другият. — От това не можем се отърва.

Мариус продължи пътя си. Стори му се, че неясните думи на двамата мъже имаха някаква връзка с пъклените кроежи на Жондрет. Той попита къде се намира полицейският участък и се запъти към улица Понтоаз.