Виктор Юго
Клетниците (88)

ГЛАВА IX
ЗАТЪМНЕНИЕ

Така измина почти цял месец. Ден след ден той ходеше в Люксембурската градина все по същия час.

— Дежурство — закачаше го Курфейрак.

А Мариус живееше в блаженство. Девойката безспорно го гледаше също. Той се бе осмелил да стигне до нейната пейка в разходката си, но от благоразумие, за да не привлича вниманието на бащата, се спираше зад някое дърво или статуя, за да може да го вижда само тя и стоеше понякога по цял час, търсейки я с очи. А тя, докато разговаряше най-естествено с мъжа с побелелите коси, спираше на Мариус чистия си поглед, натежал от мечти. Устата й говореше с единия мъж, а погледът — с другия.

Изглежда, че все пак господин Льоблан беше забелязал нещичко, защото смени мястото си, навярно за да види дали и Мариус ще ги последва. Мариус не разбра неговия ход и това беше голяма грешка.

Понякога старецът идваше сам. Мариус бързо си отиваше. И това беше грешка.

Една вечер той намери на пейката им, след като те си бяха тръгнали една носна кърпичка. Грабна я замаян. Кърпата носеше инициалите „ЮФ“. Тези две букви бяха първото нещо, което Мариус научи за девойката. Почна да прави догадки. „Ю“ беше вероятно малкото й име. „Юрсюл! — помисли си той. — Какво прекрасно име!“

Мариус скри кърпичката на гърдите си и когато заспиваше, долепи устни до нея.

— Долавям в нея цялата й душа! —- прошепна той. Кърпичката беше паднала всъщност от джоба на стария господин.

Мариус беше извършил вече две грешки, Извърши и трета. Непростима. Проследи Юрсюл. Тя живееше в най-затънтения край на улица Уест в нова триетажна къща.

Любопитството му растеше. Знаеше малкото й име, знаеше къде живее, пожела да узнае коя е.

След като ги проследи една вечер, той влезе дръзко и попита вратарят:

— Господинът от първия етаж ли се прибра преди малко?

— Не, господинът от третия.

— А с какво се занимава той?

— Рентиер е. Много добър човек. Макар сам да не е богат, помага на бедните.

— Как се казва?

— Да не би да сте агент?

Мариус си отиде посрамен, но очарован.

На следния ден бащата и дъщерята само се мернаха в градината. Мариус ги проследи. Преди да прекрачи прага на къщата, господин Льоблан се обърна и продължително изгледа Мариус.

На следния ден той напразно ги очаква в градината. Те не дойдоха.

Така измина цяла седмица. Мариус се губеше в скръбни догадки. Не смееше да дебне пред вратата им. Най-сетне се стъмни и той се осмели да влезе в къщата им; попита вратаря:

— В къщи ли е господинът от третия етаж?

— Премести се другаде.

Мариус залитна и запита със задавен глас:

— Кога?

— Вчера.

— Не остави ли новият си адрес?

Портиерът вдигна глава и позна Мариус.

— А, вие ли сте? Значи наистина сте бил шпионин.