Виктор Юго
Клетниците (80)

ГЛАВА XI
НАДГРОБНО СЛОВО ОТ ЛЕГЛ НАД ПРОФЕСОР БЛОНДО

Един следобед Легл стоеше облегнат на вратата на кафене „Мюзен“ и си мислеше за малката неприятност, която му се бе случила предния ден в юридическия факултет и която изменяше плановете му за бъдещето. Това не му попречи да забележи седналия до кочияша Мариус, който търсеше квартира. Той прочете името му върху пътната чанта и тутакси го заговори.

— Нали сте господин Мариус Понмерси?

— Да, какво обичате?

— Точно вас търся.

На Мариус не му беше до шеги. Той се намръщи, но Легл продължи невъзмутимо:

— Нали не бяхте онзи ден във факултета? Аз пък случайно отидох там. Професорът тъкмо проверяваше присъстващите по списъка. Известно ви е, вярвам, колко смешни стават професорите в такива моменти. Не се ли обадите при третото извикване, няма да ви признаят семестъра. Шестдесет франка за тоя, дето духа.

Мариус го заслуша внимателно.

— Блондо проверяваше отсъствията. Нали знаете какъв остър нос и тънък нюх има? Коварно започна с буквата „П“. Не слушах, защото не ме засягаше. Проверката вървеше като по вода. Никакво зачеркване, всичко живо беше налице. Блондо се опечали, а пък аз си помислих: „Явно няма да можеш да екзекутираш никого днес, гълъбче.“ Изведнъж Блондо извика: „Мариус Понмерси!“ Никой не отговаря. Той повтаря обнадежден името и посяга към перото си. Аз не съм безсърдечен, господине. Казах си: „Ето че едно добро момче ще бъде зачеркнато. Истински човек, щом не е редовен. Заслужаващ уважение лентяй, който се шляе без работа, ухажва хубавиците и сега е може би при своята приятелка. Да го спасим!“ В този миг Блондо потопи перото си в мастилницата и извика за трети път: „Мариус Понмерси!“ Аз отвърнах: „Тук!“ И не ви зачеркнаха.

— Господине! — възкликна Мариус развълнуван.

— Но затова пък задраскаха мен!

— Не разбирам…

— Много просто. Бях застанал близо до катедрата, за да мога да се обадя и после да се измъкна. Професорът ме гледаше особено втренчено. Внезапно скочи на буквата „Л“ и извика: „Легл!“ Аз отговарям: „Тук!“ Той ме поглежда благо с хищническите си очи и ми казва с усмивка: „Ако сте Понмерси, не можете да сте Легл!“ и ме задраска.

— Страшно ми е неприятно, господине!

— Най-напред ми позволете да кажа няколко думи за Блондо. Ето: „Тук почива Блондо Дългоносов, псето, охраняващо списъците, архангелът на проверките, който беше непреклонен, тъпоумен и омразен. Зачерквам го от числото на живите, както той мене от числото на студентите!“

— Много ми е съвестно…

— Младежо — заяви наставнически Легл, — нека този случай ви послужи за урок. Бъдете точен в бъдеще.

Той избухна в смях.

— Едва не станах адвокат, но сега съм избавен от тази кариера. Възнамерявам да ви направя официално посещение, за да ви изкажа благодарността си. Къде живеете?

— В този файтон.

— Признак на охолство. Това прави девет хиляди франка годишен наем.

В този миг от кафенето излезе Курфейрак.

— Аз съм от два часа в тази квартира и копнея да я напусна, но не зная къде да отида.

— Елате у дома, господине — покани го Курфейрак.

— Щях да се ползвам с предимство — обади се Легл, — но самият аз нямам квартира.

Курфейрак се качи във файтона.

— Кочияш, хотелът Порт-Сен-Жак!

И още същата вечер Мариус се настани в стаята на Курфейрак.