Виктор Юго
Клетниците (76)

ГЛАВА VII
КАК ЕДНА СУТРЕШНА ЛИТУРГИЯ МОЖЕ ДА ВИ НАПРАВИ РЕВОЛЮЦИОНЕР

Мариус беше запазил набожните привички от детството си и ходеше понякога в църквата Сен-Сюлпис. Един ден той коленичи разсеяно на едно молитвено столче, на чието облегало се четеше името „господин Мабьоф, църковен настоятел“.

След малко един старец му каза:

— Извинете, това е моето място, господине.

Мариус побърза да му го отстъпи. Когато службата свърши, старецът се приближи до Мариус.

— Не бих желал да си съставите лошо мнение за мене. Но аз много държа на това място. Години наред точно тук идваше един злочест баща, който поради семейни съображения можеше само тук да види детето си. То и не подозираше присъствието на баща си! Клетият човек! Той обожаваше детето си. Пожертвувал се бе, за да може един ден синът му да бъде богат. Откъснали бяха баща от дете, заради политически убеждения. Боже мой! Та нима само защото си се сражавал при Ватерло, имат основание да те смятат за чудовище? Той беше полковник на Бонапарт. Живееше във Вернон. Умря, доколкото ми е известно. Казваше се Понмари, Монперси…

— Понмерси! — промълви Мариус пребледнял.

— Точно така. Здравата го бяха клъцнали със сабя! Да не би да го познавате?

— Господине, този човек беше мой баща.

— Ах, значи вие сте онова дете! Е, вие с право можете да кажете, че баща ви много ви е обичал.

На другия ден Мариус каза на господин Жилнорман, че отива на лов с неколцина приятели.

— Върви и приятно прекарване — каза му господин Жилнорман, като прошепна на дъщеря си:

— Любовно увлечение!