Виктор Юго
Клетниците (70)

ГЛАВА I
ДЕТЕ

Париж си има дете, гората си има птиче. Птичето наричат врабче, детето — гамен.

Свържете тия две понятия, едното от които означава пещ, а другото зора, сблъскайте тия две искри, Париж и детето, и ще изникне малко създание. „Човече“ — би казал латинският комик Плавт.

Това малко създание е весело. Не яде всеки ден, но стига да му се прииска, ходи на театър всяка вечер. Няма риза на гърба си, няма обувки на краката си, нито покрив над главата. То е седем-осем, най-много тринадесетгодишно, живее с банда другари, скита по улиците, спи на открито, носи стар панталон от баща си с една единствена жълта презрамка, продънена шапка от друг нечий баща, тича, дебне, проси, пилее си времето, познава апашите, владее тарикатски език, пее непристойни куплети, а в сърцето му няма злост. Защото в него е скътан един бисер — невинността, а бисерите не се разтварят в калта.

Ако попитате големия град:

— Какво е това? Той ще ви отговори:

— Моето дете.

Парижкият гамен е дребосъче с майка-исполинка. Присъщи му са някои игри и дяволии, вдъхнати от омразата му към буржоата. Присъщи му са и някои метафори.

„Да хвърлиш топа“ означава на неговия език „да умреш“.

Парижкият гамен си има своя монета — всевъзможни късчета мед, която има твърдо обращение в света на децата-скитници. Колкото до духовитите забележки, парижкият гамен е много остроумен.

Минава погребение. Сред хората, изпращащи покойника, има и лекар.

— Я виж ти! — провиква се гаменът. — Откога лекарите почнаха да отнасят сами жертвите си на гробищата?

Вечер, благодарение на няколкото су, които винаги съумява да си набави, човечето влиза в някой театър. Щом пристъпи този вълшебен праг, то се преобразява. С грейналото си от щастие лице, със способността си да се възторгва и забавлява то превръща и най-зловонното и неугледно място в рай.

Гаменът притежава известен литературен усет, естествено не към класическата литература. Той се дере, подиграва, подражава, сражава. Намира готов отговор за всичко, знае и това, от което няма понятие, безразсъден дори в благоразумието, парижкият гамен е умален Рабле.

Рядко се учудва, още по-рядко се стряска, осмива суеверията, гаври се с тайнствата, плези се на призраците, изопачава надутия патетичен стил, замества всичко с шеговита фантасмагория.

Париж започва със зяпльото и свършва с гамена: две същества, каквито не може да създаде никой друг град. Безволно примиряване, което се задоволява с наблюдаване на събитията, и неизчерпаема предприемчивост. Само в парижкото естествознание се срещат такива екземпляри. Цялата монархия е въплътена в зяпльото. Цялата анархия е олицетворена от гамена.

Това бледо дете на парижките предградия, израснало в страдания и лишения, живее и се развива лице срещу лице със социалната действителност. Привидно безгрижно, то всъщност не е. Гледа, готово да се смее, но е готово и за друго. Все едно кой сте вие. Казвате ли се предразсъдък, произвол, насилие, несправедливост, деспотизъм, фанатизъм, тирания, пазете се от парижкия гамен. Той ще порасне.