Виктор Юго
Клетниците (64)

ГЛАВА XXVII
ЧОВЕКЪТ С ХЛОПАТАРКАТА

Запъти се право към мъжа в градината, като извади от джоба си увитите на руло пари. Стигна до мъжа и му извика:

— Сто франка!

Мъжът се стресна и вдигна очи.

— Ще спечелите сто франка, ако ме подслоните тази нощ!

— Гледай ти, вие ли сте, господин Мадлен! — възкликна мъжът.

Това име, произнесено в късния нощен час, в това непознато място от непознат човек, накара Жан Валжан да отстъпи крачка назад. Очакваше всичко друго, само това не. Мъжът беше куц старец, облечен като селянин. На кожена превръзка около коляното му висеше голям звънец. Лицето му се губеше в сянка.

Междувременно непознатият мъж свали шапката си и се провикна развълнувано:

— Ах, боже мой! Как сте попаднали тук, чичо Мадлен? Откъде влязохте, прави боже? Да не би да сте паднали от небето? И как изглеждате само! Без връзка, без шапка, без горна дреха!

Думите му се лееха една след друга. Гласът му изразяваше само смесица от удивление и чистосърдечие.

— Но кой сте вие и каква е тази сграда?

— И таз добра! Само това липсваше! — извика старецът. — Ами че аз съм същият, когото вие настанихте тук, и домът е същият, в който ме настанихте. Възможно ли е да не ме познаете?

— Нямам представа, кой сте? Откъде ме познавате вие?

— Та нали вие ми спасихте живота! — каза мъжът.

В този миг той се обърна. Сноп лунни лъчи осветиха профила му и Жан Валжан разпозна стария Фошльован.

— Ах, вие ли сте! Едва сега ви познах! Но какво правите тук?

— Нали виждате, покривам пъпешите.

И наистина дядо Фошльован държеше края на една рогозка, която разстилаше върху пъпешите.

— Помислих си: „Небето се е изцъклило — ще падне слана. Да покрия пъпешите.“ Но и вие трябва да си наметнете нещо.

Жан Валжан го отрупа с въпроси.

— А защо носите това звънче?

— Зарад жените. Да бягат от мене. Звънчето ги предупреждава.

— Но каква е всъщност тази сграда?

— Ама че въпрос, та вие знаете по-добре от мене! Това е манастирът Малкия Пикпюс.

Жан Валжан постепенно си припомни.

— Дядо Фошльован — каза му сериозно той, — днес ви се удава случай да сторите за мене същото, което аз направих някога за вас.

Фошльован улови с набръчканите си старчески ръце силните ръце на Жан Валжан и няколко минути не можа да проговори от вълнение.

— За мене би било истинска благодат, ако мога поне с малко да ви се отблагодаря. Разполагайте с мене.

— Първо, не казвайте никому това, което знаете за мене. Второ, не се опитвайте и вие да научите нещо повече.

— Ваша воля. Това си е ваша работа. Аз съм на ваше разположение.

— А сега да вземем детето.

— И дете ли има? — смая се старецът.

Но той не каза нито дума повече.

Не беше минал и половин час и Козет, порозовяла отново край буйния огън, спеше в леглото на стария градинар. Двамата мъже вечеряха с парче сирене, сухар и бутилка вино. После си легнаха на един сламеник, но и двамата не можаха да заспят.