Виктор Юго
Клетниците (63)

ГЛАВА XXVI
ЗАГАДКА

Жан Валжан беше попаднал в обширна и доста странна градина. Продълговата, с високи гъстаци по ъглите и широка открита площ по средата, където погледът различаваше няколко овощни дървета, лехи със зеленчуци и бостан със стъклени похлупаци. Тук-там каменни пейки, обрасли в черен мъх. Постройката, от чийто покрив бе скочил, изглеждаше съвсем порутена. Две разнебитени стаи, които явно служеха за навес. Голямото здание по протежение на улица Дроа-Мюр разгръщаше към градината под прав ъгъл двете си фасади. От вътрешната си страна то изглеждаше още по-мрачно. Всички прозорци имаха решетки. Никаква светлинка не блещукаше в тях. Сянката им приличаше на траурен плащ.

Жан Валжан намери обувките си и се обу, после се прислони с детето под навеса. Козет трепереше и се притискаше до него. Чуваха се шумните викове на патрула и подвикванията и проклятията на Жавер. След четвърт час бурният грохот като че ли отмина. Жан Валжан беше притаил дъх.

Внезапно сред настъпилата дълбока тишина се раздадоха неизразимо нежни звуци, толкова пленителни, колкото предишните бяха страшни. В мрака се възнасяше химн. Женски гласове, девствено чисти и детски простодушни галеха слуха. Най-странно беше, че въпреки гласовете сградата продължаваше да изглежда пуста. Пеенето затихна. Всичко потъна отново в тишина.

Задуха студен вятър. Трябва да беше един или два часа през нощта. Козет, горкичката, не проронваше нито дума. Жан Валжан помисли, че спи. Наведе се над нея. Детето бе отворило широко очи и тяхното замислено изражение дълбоко го развълнува.

— Спи ли ти се?

— Много ми е студено. Още ли е тук?

— Кой? — сепна се Жан Валжан.

— Госпожа Тенардие.

— О, не! Отиде си! Не се бой от нищо.

Земята беше влажна, навесът зееше от всички страни, вятърът ставаше все по-силен.

Жан Валжан съблече редингота си и зави с него Козет.

— По-топло ли ти е сега?

— Да, татко.

— Почакай ме малко. Ей сега ще дойда.

Той излезе от порутената сграда. Огледа се. Къде ли се намира?

Когато се върна при Козет, тя спеше, подпряла главичка на един камък. Внезапно необикновен шум го изтръгна от мислите му. Някой като че ли дрънкаше със звънче. Шумът идваше от градината.

Жан Валжан се обърна, привлечен от шума. Огледа се и забеляза някакъв силует в градината. Човешко същество вървеше из градината, изправяше се, навеждаше се, сякаш влачеше или простираше нещо. Като че ли понакуцваше.

Трепет премина по тялото на Жан Валжан. Миг преди това се плашеше от самотността на градината. Сега трепереше, защото в нея имаше някой.

По всичко личеше, че звънчето беше закачено за човека. Що за човек беше той, с провесена хлопатарка като овен?

Докато тия въпроси се въртяха в главата му, той попипа ръцете на Козет. Те бяха ледени.

— Ах, божичко! Козет! — повика я тихо той.

Тя не отвори очи.

„Ами ако е умряла!“ — мина му през ум и той цял се разтрепера. Жан Валжан си спомни, че спането под открито небе в студена нощ може да причини смърт. Долепи ухо до гърдите на детето: то дишаше, но така слабо, сякаш диханието й всеки миг можеше да секне. Как да я затопли? Обезумял от тревога, той изскочи от порутената сграда.