Виктор Юго
Клетниците (62)

ГЛАВА XXV
НАЧИНАНИЕ, НЕОСЪЩЕСТВИМО ПРИ ГАЗОВО ОСВЕТЛЕНИЕ

В този миг той чу в далечината глух, отмерен тропот. Осмели се да погледне иззад улицата. Седем-осем войници, строени във взвод, завиваха по улица Полонсо. Напредваха бавно и предпазливо. Начело на групата той различи Жавер. Явно беше, че претърсват бавно и внимателно всички входове и чупки по стените; след най-много четвърт час щяха да бъдат при него. Ужасен миг. Само няколко минути го деляха от бездната, която за трети път щеше да се раззине за него. При това го застрашаваше не само каторга. Щеше завинаги да загуби Козет.

Имаше само един изход. Между другите си средства за самозащита, той се бе усъвършенствал, както може би читателят си спомня, в невероятното изкуство да се покатери по ъгъла на някоя стена без стълба, без куки, само с мускулите си, облягайки се на тила, раменете, хълбоците и петите чак до шестия етаж, ако се наложеше. Стената беше висока около осемнадесет стъпки. Единствената трудност беше Козет: Да я вземе на гръб беше немислимо. И през ум не му минаваше да я изостави.

Трябваше му въже. Но откъде да го намери посред нощ на улицата?

Отчаяният му поглед се спря на стълба на фенера в задънената уличка. В онази епоха светилният газ не беше още въведен в уличното осветление на Париж. Щом се мръкнеше, запалваха тук-там фенери, които изкачваха и сваляха с помощта на въжета; макарата с въжето се намираше в малко долапче под фенера.

В напрежението на борбата на живот и смърт Жан Валжан пресече тичешком улицата, изкърти с ножа си долапчето и се върна при Козет с въже в ръка.

— Татко — промълви тихичко детето, — страх ме е. Кой идва оттам.

— Шт! — отвърна нещастникът. — Тенардиерица.

Козет се разтрепера.

— Остави всичко на мене. Не издавай нито звук, за да не те чуе.

След това с отмерени, чевръсти и сигурни движения той развърза връзката си, омота я около телцето на детето, върза я за единия край на въжето, захапа другия, събу обувките и чорапите си, преметна ги през стената и почна да се изкачва по чупката на зданието така спокойно и уверено, както ако имаше стъпала под петите и лактите си. Едва беше изтекла половин минута и той беше върху стената. Козет го наблюдаваше смаяна. Той прошепна:

— Облегни се на стената, не говори и не се страхувай!

Тя се подчини. Скоро почувствува, че се откъсна от земята. Преди да се опомни, се оказа горе при него.

Жан Валжан я прегърна, метна я на гърба си, улови двете й ръчички, легна по корем и запълзя по стената до другата чупка. Както беше отгатнал, там имаше сграда, чийто леко наклонен покрив почваше от горния край на стената и се спускаше доста ниско над земята. Тъкмо когато стигна до наведения покрив, силна врява възвести приближаването на патрула. Чу се гръмкият глас на Жавер:

— Претърсете сляпата уличка Жанро! Дроа-Мюр е завардена, Пикпюс — също. Аз отговарям, ако не е тук! Войниците се втурнаха в задънената уличка. Жан Валжан се плъзна по покрива, стигна до липата и скочи на земята. Козет не издаде нито звук. Ръчичките й бяха леко одраскани.