Виктор Юго
Клетниците (60)

ГЛАВА XXIII
ИЗТЪРКУЛЕНАТА ПЕТФРАНКОВА МОНЕТА

Жан Валжан беше свикнал да дава милостиня на един просяк, който седеше върху плочата на изоставения кладенец близо до черквата „Сен-Медар“. Понякога дори го заговорваше.

Една вечер, когато минаваше оттам с Козет, той се приближи до него и пусна в ръката му обичайното петаче. Просякът внезапно вдигна глава, погледна Жан Валжан и тутакси сведе очи. Това стана светкавично бързо. Жан Валжан изтръпна. Той отстъпи ужасен. Сторило му се бе, че зърва не безстрастното лице на просяка, а друга, ужасна и добре позната физиономия.

„Не може да бъде! Полудявам ли?“ — помисли си Жан Валжан, но се прибра много смутен.

На другия ден отиде там, заговори просяка и установи, че си беше той, а не някой друг.

Жан Валжан се успокои. „Как можах да видя в него Жавер! Трябва да не съм в ред!“

Няколко дни по-късно, трябва да беше осем часа вечерта, той тъкмо караше Козет да срича, когато някой внезапно отвори и затвори вратата на плевника. Необяснимо събитие. Старицата си лягаше, щом се стъмнеше. Той направи знак на Козет да мълчи. Духна свещта и застана нащрек в тъмното.

Стъпките изтрополиха по стълбата, после се спряха пред стаята му. Дупката на ключалката беше осветена. Минаха няколко минути. Светлината се отдалечи, но стъпки не се чуха. Човекът, който бе подслушвал, беше събул обувките си.

Жан Валжан не можа да мигне цялата нощ. Призори трепна от изскърцването на врата в коридора. После долови същите мъжки стъпки. Скочи и долепи око до дупката на ключалката. Действително мина някакъв мъж. Лицето му не се различаваше, но когато стигна до стълбата, снопът лъчи, проникващ през шпионката, го открои и Жан Валжан го видя ясно в гръб. Мъжът беше висок, облечен в дълъг редингот, с дебел бастун под мишница. Жан Валжан разпозна застрашителните плещи на Жавер.

Когато старицата дойде да разтреби сутринта, той нарочно не й зададе никакъв въпрос, но тя сама подхвърли:

— Господинът може би е чул снощи новия наемател.

— Как се казва той?

— Не си спомням добре името му.

— Какво работи?

Старицата го изгледа с малките си очи на невестулка.

— Ами че рентиер, като вас.

Може би не влагаше никаква умисъл, но на Жан Валжан му се стори, че тя не казва това току-така.

Когато тя си отиде, той зави на руло стотината франка, които държеше в шкафа и ги пъхна в джоба си. Макар и да внимаваше да не вдига шум, една монета се изтърколи шумно по плочите на пода.

По здрач той слезе и огледа внимателно булеварда на всички страни. Не видя никого. Булевардът изглеждаше безлюден. Вярно е, че някой можеше да се е скрил зад дърветата, засадени от двете му страни.

Жан Валжан се качи в стаята.

— Ела — каза той на Козет.

После я улови за ръка и двамата излязоха.