Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Misérables, 1862 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Лилия Сталева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 136гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Издателство „Отечество“, София, 1985
Victor Hugo. Les Miserables
Nelson Editeurs. Paris
История
- —Добавяне
ГЛАВА VI
ГЕРОИЗМЪТ НА БЕЗРОПОТНОТО ПОДЧИНЕНИЕ
В осем часа вечерта епископът още работеше, разтворил на коленете си дебела книга. Той се сети, че сестра му сигурно го чака за вечеря и отиде в трапезарията.
Госпожа Маглоар слагаше масата. Докато нареждаше приборите, тя разговаряше с госпожица Батистин. Разправяше й оживено нещо, свързано с любимата й тема — резето на входната врата.
Била чула страшни новини. — Съмнителен скитник, опасен бродяга скитал из града и ако някой се върне късно, може да има неприятна среща. Затова всички трябва добре да залостят домовете си и главно да заключат вратите си.
Госпожа Маглоар нарочно наблегна на последните си думи, но епископът сякаш не ги чу. Той се грееше на огъня и не се вслушваше в приказките й.
— Братко, чухте ли какво каза госпожа Маглоар? — го попита сестра му.
— Подочух нещичко. Какво е станало? Изглежда, че се намираме в голяма опасност — пошегува се той.
Госпожа Маглоар започна цялата история от началото, преувеличавайки леко слуховете. Опасен престъпник със страшно лице бродел из града.
— Така ли?
— Да, ваше преосвещенство, точно така. Тази нощ ще се случи някакво нещастие, затова аз казвам да отскоча до ключаря да постави отново старите резета. Запазила съм ги. Ще стане за минутка. С тази врата човек може да си умре от страх. И отгоре на всичко ваше преосвещенство казва на всекиго по навик: „Влезте!“…
В този миг на вратата се потропа силно.
— Влезте — каза епископът.
Вратата се отвори. Един мъж влезе. Ние го познаваме вече. Беше странникът, който допреди малко скиташе, търсейки подслон.
На лицето му бе изписана умора и ожесточение. Появата му правеше злокобно впечатление. Двете жени застинаха от уплаха, а епископът спря спокойния си поглед върху него.
Преди да дочака въпроса на епископа; непознатият заговори отривисто:
— Ето какво. — Наричам се Жан Валжан. Бях каторжник. Прекарах деветнадесет години в каторгата. От четири дни съм свободен. Отивам в Понтарлие, където са ме въдворили на местожителство. Вече четвърти ден вървя пеш от Тулон насам. Тази вечер отидох в странноприемницата. Изпъдиха ме заради жълтия ми паспорт. Длъжен бях да го покажа в кметството. Отидох в друг хан. „Махай се!“ — ми казаха и там. Вмъкнах се в колибата на едно псе, но и то ме погна, сякаш беше човек. Тъкмо се канех да легна на каменната пейка на площада, една добра жена ми показа вратата ви и ме посъветва да похлопам и на нея. Какво е тук? Хан ли? Имам пари. Ще си платя. Капнал съм от умора. Много съм гладен. Ще ми позволите ли да остана?
— Госпожа Маглоар — каза епископът, — сложете още един прибор.
Мъжът изглеждаше озадачен.
— Вие навярно не ме разбрахте — промълви плахо той. — Аз съм каторжник. Идвам от каторгата. Ето паспорта ми. Прекарах деветнадесет години в каторгата. Пет години за кражба с взлом. Четиринадесет заради четири опита за бягство. „Този човек е много опасен“, така пише в паспорта ми. Наистина ли ще ме приемете? Имате ли конюшня?
— Госпожа Маглоар, сложете чисти чаршафи на леглото в нишата.
Госпожа Маглоар излезе, без да възрази. А той се обърна към странника:
— Седнете, господине, и се стоплете. След малко ще вечеряме, а през това време ще приготвят леглото ви.
Едва сега мъжът разбра напълно. На мрачното му лице се изписа последователно смайване, съмнение, радост, то стана неузнаваемо. Клетникът започна да заеква.
— Истина ли е? Няма ли да ме изпъдите? И ми казвате „господине“! И ми говорите на „Вие“! „Махай се, куче!“ — така ми викат навсякъде. Вие сте славен човек. Ханджия сте нали?
— Аз съм свещеник и това е моят дом.
— Вие сте човечен, отче. Не презирате окаяните. Няма ли да ми вземете пари?
— Не, задръжте си ги. Госпожо Маглоар, сложете прибора по-близо до огъня. Навярно сте премръзнали, господине.
Всеки път, когато епископът произнасяше с ласкавия си глас думата „господине“, лицето на мъжа светваше. Позорът жадува за почит.
Госпожа Маглоар сложи вечерята.
— На масата — провикна се весело епископът и покани мъжа да седне от дясната му страна, както правеше любезно с всичките си гости. Неочаквано той каза:
— Госпожо Маглоар, струва ми се, че нещо липсва на масата.
Госпожа Маглоар разбра намека и донесе двата сребърни свещника.