Виктор Юго
Клетниците (58)

ГЛАВА XXI
ОТ ДВЕ СЛЕТИ ЗЛОЧЕСТИНИ СЕ РАЖДА ЩАСТИЕ

На следващия ден, щом се развидели, Жан Валжан пак седна край постелята на Козет и застинал в съзерцание, зачака събуждането й. Нещо неизпитано досега се прокрадваше в душата му.

Жан Валжан не беше обичал никога никого. Двадесет и пет години вече живееше съвсем самотен в света. Не беше му се удало да бъде нито баща, нито любим, нито съпруг, нито приятел. Сърцето на бившия каторжник беше останало непокътнато. Смътният и далечен спомен за сестра му и нейните деца се беше заличил почти напълно. Беше положил усилия да ги намери, но когато не успя, постепенно ги забрави. Човешката природа е устроена така.

Когато видя Козет, когато я взе със себе си, изтръгвайки я от Тенардие, душата му сякаш се отприщи. Цялата страст и нежност, така дълго сдържана, се събуди и устреми към това дете. Колко сладостно загадъчни и неповторими са трепетите на сърце, в което за пръв път се събужда любовта.

Клето старо, неопитно сърце!

Това беше второто светло видение в живота му. С епископа на хоризонта му изгря зората на добродетелта. Благодарение на Козет той позна зората на любовта.

И Козет се преобразяваше неусетно. Горкото сираче! То беше съвсем мъничко, когато майка му го остави и изобщо не си спомняше за нея. Подобно на млад филиз на лоза, който се увива около всичко, и то се бе опитало да обича! Всички го бяха отблъснали: Тенардие и жена му, децата им, другите деца. Затова още от първия ден с все душа, със сърцето и разума си тя обикна добрия чичо. Изживяваше нещо неизпитано: струваше й се, че цялото й същество разцъфва.

Мъжът до нея не й се виждаше нито стар, нито беден. Тя го виждаше хубав, както мрачният бордей й се струваше приветлив.

Природата беше издълбала дълбока пропаст между Жан Валжан и Козет — петдесет години разлика във възрастта. Сродна властна потребност запълни тази пропаст: Козет инстинктивно търсеше баща, както Жан Валжан инстинктивно търсеше дете. Жан Валжан олицетворяваше самотника, Козет олицетворяваше сирачето, отделени и двамата от всичко живо. Затова, като че ли по волята на небето Жан Валжан стана баща на Козет.

Впрочем той бе избрал добре убежището си. Тук се намираше едва ли не в абсолютна безопасност. Никой съсед не можеше да ги наблюдава. Приземният етаж беше по-скоро изоставен навес и изобщо не се свързваше с първия етаж. Освен неговата стая на първия етаж имаше още няколко стаички и килерчета, в едно от които живееше бабичката, от която бе наел жилището. Тя му прислужваше.

Занизаха се седмица след седмица. Мъжът и детето живееха щастливо в мизерното си жилище.

От ранни зори Козет почваше да се смее, да бъбри и да пее. Децата са като птичките — щом се събудят, почват да чуруликат.

Жан Валжан се зае да я научи да чете. Почти, цялото му съществуване сега беше сведено до две грижи: да я учи да чете и да я оставя да си играе. Козет му казваше „татко“ и не знаеше друго име. Той й се любуваше по цели часове и животът му се струваше осмислен, а хората добри и справедливи, щом това дете го обича.

Жан Валжан просто се нуждаеше от подобно чувство, за да не се отклони от пътя към добродетелта. Той отново бе върнат в каторгата, този път, защото беше извършил едно добро дело. Душата му беше наситена от нови огорчения. Отново бе в плен на умора и отвращение от живота. Кой знае дали не се намираше в навечерието на пълно отчаяние и нравствено падение? Сърцето му заобича и той се почувствува силен. Уви! Той не по-малко от Козет се нуждаеше от опора! Той окрили детето, а то укрепи душевно него.