Виктор Юго
Клетниците (57)

ГЛАВА XX
ПЛЕВНИКЪТ НА ГОРБО

Ако преди четиридесетина години някой самотен минувач се зарееше из затънтените покрайнини, той стигаше до места, където нямаше и помен от Париж. Не беше напълно пусто, защото се срещаха минувачи; не беше поле, защото имаше улици и къщи; не беше град, защото улиците бяха издълбани от коловози и обрасли с трева; не беше и село, защото къщите бяха високи. Чисто и просто парижка улица от покрайнините, нощем по-страшна от лес, денем по-мрачна от гробище.

Там до една фабрика и между два градински зида стърчеше съборетина, от която се виждаше само врата и прозорец. Вратата беше скована от груби дъски, а прозорецът би могъл да краси всеки дом. Над вратата бе изрязан триъгълен отвор, едновременно прозорче и шпионка, а прозорецът се намираше високо над улицата. Стълбата водеше в нещо като плевник, приспособен за жилище. Сградата беше известна под името „плевника на Горбо“.

Жан Валжан се спря точно пред нея. Подобно на дивите птици, беше избрал най-безлюдното място, за да свие гнездото си.

Стаята, в която влезе, беше просторно помещение, чиято мобилировка се състоеше от проснат на земята дюшек, няколко стола и маса. В ъгъла — запалена печка. В дъното — ниша, а в нея сгъваемо легло. Жан Валжан занесе детето до леглото и го положи на него, без то да се събуди.

После се наведе над детето. Безкрайна топлота и умиление бликаха от погледа му. Той целуна ръчичката му. Девет месеца преди това беше целувал ръката на майката, която беше също заспала, навеки. Същото покъртително чувство изпълваше сърцето му.

Отдавна беше съмнало, но детето още спеше. — Внезапно по улицата мина тежко натоварена каруца и разтърси сградата от покрива до основите.

— Да, госпожо! — извика Козет, стресната в съня си. — Ей сегичка ида!

И скочи от леглото със залепнали от съня клепачи.

— Боже мой! Къде ли е метлата ми?

После отвори очи и видя усмихнатия Жан Валжан.

— Ох, вярно! —възкликна то. — Добър ден, господине.

Децата приемат толкова бързо и непринудено щастието и радостта! Та нали самите те са изтъкани от щастие и радост! Козет зърна близо до леглото си Катрин и я сграбчи. Тя отрупа Жан Валжан с въпроси. Къде са, голям ли е Париж и дали наистина госпожа Тенардие е много далеч от тях.

После изведнъж се провикна:

— Колко хубаво е тук!

Жилището беше жалък коптор, но в него детето се чувствуваше свободно.