Виктор Юго
Клетниците (56)

ГЛАВА XIX
ТЕНАРДИЕ НА РАБОТА

На другата сутрин, два часа преди да се съмне, Тенардие съставяше сметката на пътника с жълтия редингот.

Полунаведена над него, жена му следеше перото с очи. Не разговаряха. Дълбоко размишление от едната страна, благоговейна възхита — от другата. От къщата долиташе трополене. Чучулигата метеше стълбата.

След четвърт час усилия Тенардие съчини следния шедьовър:

Сметка на господина от стая № 1
Вечеря……….3 фр.
Стая………..10 фр.
Свещ…………5 фр.
Огън…………4 фр.
Прислугъ……..1 фр.
Всичко………23 фр.

Прислуга беше написано прислугъ.

— Двадесет и три франка! — извика жена му възторжено.

— Нищо не са! — изсумтя мъжът й.

— Прав си, наистина ни дължи толкова — прошепна жената, като си спомни за куклата, подарена на Козет в присъствие на нейните дъщери. — Пада му се, но е множко. Ще откаже да ги плати.

— Ще плати като поп! Ами, че аз имам хиляда и петстотин франка дълг! Ще представиш сметката на негова милост.

И той излезе.

Едва затворил вратата, чужденецът влезе в кръчмата.

Тенардие тутакси изникна зад него и застана така, че да го вижда само жена му.

— Нима господинът ни напуска вече? — попита го Тенардиерица, като въртеше в ръка листчето със сметката. Неудобно й беше да я представи на човек, който наистина имаше вид на голтак.

— Да, госпожо, заминавам си. Колко ви дължа?

Тя му подаде сметката. Той хвърли разсеян поглед, но явно мисълта му беше другаде.

— Как върви работата ви в Монфермей, госпожо?

— О, господине! Наистина тежки времена. Нали виждате, само дребни клиенти. Добре че от време на време подслоняваме такива щедри и богати пътници като ваша милост! Отрупани сме с данъци, а и това момиченце ни струва скъпо и прескъпо.

— Кое момиченце?

— Ами онуй, не се ли сещате? Козет.

— Така ли?

— Как да ви кажа, господине, ние не искаме милостиня, но не можем и да даваме милостиня. Пък и си имаме наши деца. Нямаме нужда да храним хорските.

Пътникът попита с леко треперещ глас, мъчейки се да му придаде равнодушен тон:

— Ами ако някой ви отърве от нея?

— От Козет ли?

Престъпна радост озари грубото червендалесто лице на ханджийката.

— Ах, господине, добри ми господине! Вземете я. Харизвам ви я. Отведете я със себе си, правете с нея каквото искате.

— Ще я взема.

— Веднага ли?

— Веднага. Извикайте детето. Колко беше сметката?

Той погледна листчето и не можа да сдържи изненадата си.

— Двадесет и три франка?

Тенардиерица се беше подготвила за удара и отвърна самоуверено:

— Точно така, господине. Непознатият сложи пет монети от по пет франка на масата.

— Доведете момичето — каза той.

В този миг Тенардие се изпречи сред стаята и заяви:

— Вие дължите двадесет и шест су, господине. Двадесет за стаята и шест за вечерята. Колкото до момичето, искам да поприказвам малко с господина. Остави ни сами, жено.

Тенардиерица се прехласна — обичайно въздействие на всеки изблик на гениалност. Тя почувствува, че великият актьор излиза на сцената и се оттегли, без да възрази.

— Чуйте какво ще ви кажа, господине — каза ханджията, като се усмихваше приветливо, — аз обожавам това дете.

Пътникът го изгледа втренчено.

— Кое дете?

— Ами че нашата мъничка Козет. Странно как се привързва човек. Трябва да ви кажа искрено и честно, че не мога да се съглася на такова нещо. Детето ще ми липсва. Вярно е, че ни струва скъпо. Но то си няма баща, ни майка, аз съм го отгледал. Такъв съм си, с меко сърце. Жена ми е малко сприхава, но и тя го обича. И после извинявайте, но човек не дава току-така детето си на първия срещнат. Да допуснем, че я оставя да си отиде, но трябва да знам поне къде отива, у кого живее, за да я спохождам от време на време. Та аз не зная дори името ви!

Без да сваля от него погледа си, чужденецът отговори твърдо:

— Господин Тенардие, ако взема Козет, никога няма да узнаете нито името ми, нито ще научите адреса ми и моето намерение е никога повече тя да не ви среща в живота си. Съгласен ли сте? Да или не?

Тенардие разбра, че има работа със силен човек. Прозря го с бързия си проницателен ум. Той го бе наблюдавал цялата вечер, още преди старецът да изяви интереса си към Козет. Уловил беше дълбокия му поглед, който час по час се спираше на детето. На какво се дължеше този интерес? Кой беше този човек? Защо беше облечен така дрипаво, а имаше толкова пари в джоба си? Цяла нощ Тенардие беше предъвквал тези въпроси, без да им отговори. Не можеше да бъде баща на Козет. Дали не беше неин дядо? Но в такъв случай защо не каже веднага, кой е? Той очевидно нямаше никакви права над Козет. Само в едно беше уверен: че в тази история има нещо мътно и затова се чувствуваше силен при започване на разговора, но ясният и твърд отговор на пришелеца го накара да се почувствува внезапно слаб. Той бързо прецени отново положението. Сметна, че е настъпил моментът да отиде направо към целта. Постъпи като великите пълководци в решителните мигове на сражението: внезапно смъкна прикритието пред батареята си.

— Трябват ми хиляда и петстотин франка, господине. Чужденецът извади стар портфейл и отброи три банкноти.

— Доведете Козет.

А какво правеше в това време тя?

Щом се събуди, изтича при обувката си. При вида на златната монета й се зави свят. Почувствува се опиянена от странната си съдба. Досещаше се откъде й е дошъл скъпият подарък и радост, примесена с уплаха, изпълваше сърцето й. Великолепните неща, които й се случваха, й се струваха недействителни. И куклата, и златната монета я плашеха. Само непознатият й вдъхваше сигурност. Откакто го бе срещнала, цялото й съществуване се бе променило. По-нещастна от коя да е самотна чучулига в небето, Козет никога не бе изпитала сладостта на майчината закрила. От пет години насам, откакто се помнеше, все трепереше от студ, или от страх. Сега й се струваше, че е на завет. Някой бе застанал до нея. Тя бързо се залови с всекидневната си работа. Пъхна монетата в джобчето си, но докато метеше стълбата, час по час се спираше да й се любува.

Тенардиерица я завари така. Нечувано събитие! Нито я плесна, нито я изруга.

— Ела веднага, Козет — й каза тя едва ли не кротко.

Чужденецът развърза пакета. В него имаше вълнена рокличка, престилка, плюшено елече, фуста, кърпа, вълнени чорапи и обувки, всичко необходимо, за да се облече осемгодишно момиченце. Всички дрешки бяха черни.

— Вземи това, моето момиче, и иди да се преоблечеш. Развиделяваше се, когато монфермейските жители, които отваряха вратите си, видяха по улицата, водеща към Париж, бедно облечен старец, уловил за ръка момиченце, цялото в черно, което стискаше до гърдите си голяма розова кукла.

Бяха нашият познайник и Козет.

Козет си отиваше. С кого? Не знаеше. Къде? Нямаше представа. Тя разбираше само едно: че оставя зад себе си омразното ханче. Струваше й се, че крачи редом е добрия дядо Господ.

Жан Валжан не беше умрял. Когато падна привидно в морето, той доплува до една лодка, скри се в нея и остана потулен до вечерта. През нощта се хвърли в морето и плува дълго, за да се отдалечи от Тулон. Понеже не му липсваха пари, успя да се снабди с други дрехи. После, подобно на всички бегълци, тръгна по сложен, зигзаговиден маршрут. Тревожно бягане слепешком, придвижване на къртица, чиито подземни ходове остават неизвестни. Стигна в Париж, където се погрижи да си намери квартира. А наскоро го срещнахме в Монфермей.

В Париж му попадна един вестник, който съобщаваше за смъртта му. Това го успокои.

Прибра се отново в Париж заедно с Козет късно вечерта. Един кабриолет го отведе към покрайнините на града. Разплати се с кочияша и тръгна пеш с детето из кривите улички към булеварда „Опитал“

Денят беше необикновен и изпълнен с вълнения за Козет. Тя не се оплакваше, но беше страшно уморена и едва се влачеше. Жан Валжан я взе на ръце. Тя сложи доверчиво глава на рамото му и заспа.