Виктор Юго
Клетниците (55)

ГЛАВА XVIII
КОЛКО НЕПРИЯТНО Е ДА ПУСНЕШ В КЪЩАТА СИ ГОЛТАК, КОЙТО МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ БОГАТАШ

— А, ти ли си — кресна Тенардиерица, като видя Козет. — Къде се губиш досега?

— Госпожо, един господин иска да пренощува у нас.

Мимолетна метаморфоза, присъща на всеки ханджия: Тенардиерица тутакси смени сърдитата си гримаса с любезна усмивка. Тя алчно огледа новодошлия.

— Вие ли, господине?

— Да, госпожо.

Учтивият му поздрав, малкото багаж и скромното облекло заличиха мигом усмивката й.

— Влезте, старче.

Тя се допита с поглед до мъжа си. Той й отговори с гримаса, която означаваше: голтак и половина. Тенардиерица възкликна:

— Много съжалявам, старче, но нямаме вече място.

— Подслонете ме където обичате. Ще си платя като за стая.

— Четиридесет су.

— Прието.

— Ами че нали стаите ви струват по двадесет су? — прошепна един колар на Тенардиерица.

— За бедни толкова — отвърна му полугласно тя. — Подбиват реномето на заведението.

Междувременно мъжът сложи пакета и тоягата си и седна. Той наблюдаваше детето с необяснимо внимание.

Козет беше грозна. Ако беше щастлива, може би щеше да бъде хубава. Вечно тревожното й личице беше сбръчкано. Беше неимоверно мършава. Дрехите й, жалки дрипи, будеха ужас зиме. На места прозираше кожата й, осеяна със сини петна, следи от съприкосновението й с Тенардиерица. Целият външен вид на детето издаваше само едно — страх. Дълбоко в зениците й тлееше затаен ужас.

Внезапно Тенардиерица извика:

— Добре че се сетих! Ами хляба?

Козет се измъкна изпод масата. Прибягна до обичайния изход на вечно изплашените деца: излъга.

— Фурната беше затворена.

— Ще разбера дали е вярно. Ако лъжеш, мисли му, а сега върни ми петнадесетте су.

Козет пъхна ръчичка в джоба, вътре нямаше нищо.

— Ей, оглуша ли? — сопна й се Тенардиерица. Горкото момиченце се вкамени.

— Да не си изгубила парите? Или си наумила да ми ги задигнеш? — и тя посегна към камшика, закачен до огнището.

Този жест опомни Козет и тя намери сили да извика:

— Милост, госпожо! Няма вече да правя така!

Тенардиерица откачи камшика.

Но през това време мъжът неусетно бръкна в джоба си и пусна една монета на пода.

— Извинете госпожо — намеси се той. — Преди малко една монета се изтърколи от джоба на момиченцето. Ето ви я.

Монетата не беше същата, защото беше от двадесет су, но замяната беше изгодна и затова Тенардиерица каза:

— Да, тази е.

В това време в кръчмата влязоха Епонин и Азелма, прелестни момиченца с лъскави плитки, чисти, пълнички, сочни и здрави, да ти е мило да ги гледаш. Бяха облечени топло и с вкус. Държаха се господарски. Майката ги посрещна с гордост и обожание.

Децата се настаниха до огнището и заиграха с куклата си. Козет вдигаше сегиз-тогиз очи от плетката и се заглеждаше мрачно в тях. Куклата беше извехтяла и олющена, но тя се струваше възхитителна на Козет, която никога не бе имала „истинска“ кукла. Тенардиерица забеляза, че детето зяпа момиченцата, вместо да работи и кресна:

— Ах, пипнах ли те! Така ли ми работиш? Ще те оправя аз тебе!

Чужденецът се обърна към нея:

— Какво толкова е станало? Нека се позабавлява.

Един голтак да дръзне да изразява волята си! Тя възрази остро:

— Трябва да работи, щом яде. Не я храня, за да се помайва.

— Колко може да струват тия чорапи, когато бъдат готови?

— Тридесет су.

— Ще ми ги дадете ли за пет франка?

Тенардие сметна, че е дошъл момент да се намеси.

— Да, господине. — Ние не отказваме нищо на клиентите си.

— Купувам чорапите и ги плащам. Сега работиш за мене, моето момиче. Играй си — каза мъжът и извади една пет франкова монета.

Тенардиерица прехапа устни и изкриви лице от злоба.

— Вярно ли е, госпожо — запита плахо Козет — мога ли да си поиграя?

— Играй! — кресна със страшен глас господарката й.

— Що за човек е този жълт обесник? — прошепна тя на мъжа си, намеквайки за жълтия редингот на пътника.

— Срещал съм и милионери с такива рединготи — отвърна й той.

Козет взе няколко стари парцалчета и оловната си сабя и почна да си играе. От няколко минути Епонин и Азелма бяха захвърлили куклата си и играеха с котката, повивайки я в разноцветни парцали.

Куклата е един от най-пленителните инстинкти на момиченцето. Козет си беше направила кукла от малката сабя и я люшкаше, пеейки й тихичко, за да я приспи.

А Тенардиерица се приближи до „жълтия“ човек. Кой знае, може да излезе и банкер! Тя се опита да завърже разговор с него.

— Как да ви кажа, господине, и на мен ми се ще детето да си играе, само че то си няма нийде никого и трябва да работи, за да си изкара прехраната.

— Значи то не е ваше?

— Разбира се че не! То е едно бедно момиченце, което сме прибрали от милост.

— Така ли?

— То и майка му не беше стока. Изостави си детето. А и навярно е умряла.

Козет инстинктивно почувствува, че се говори за нея, долавяйки само откъслечни думи. Тя люшкаше невзрачното си пеленаче и пееше тихичко: „Майка ми умря. Майка ми умря!“ Изведнъж тя съгледа куклата на малките Тенардие. Остави повитата сабя, която мъчно можеше да създаде илюзия за кукла, увери се, че не я дебнат, изпълзя изпод масата и грабна куклата. Миг след това беше пак на мястото си, обърнала се така, че да закрива куклата. Никой не я бе видял освен странника. Радостта й трая почти четвърт час.

— Майко, я виж там! — обади се по едно време Епонин.

Погълната цяла в играта, Козет не виждаше и не чуваше нищо.

Тенардиерица тутакси си възвърна изражението на вещица. Този път бе наранена гордостта й. Козет бе минала всички граници. Беше посегнала на куклата на нейните „госпожички“. Ханджийката изкряка с пресипнал от негодувание глас:

— Козет!

Козет се разтрепера така силно, сякаш земята под нея се разтресе. Сложи куклата на земята със смесица от отчаяние и страхопочитание. После, без да откъсва очи от нея, тя сключи ръце и — колко е страшен този жест за осемгодишно дете — почна да ги кърши. После се заля в сълзи. Нито едно от вълненията през този ден не бяха изтръгнали сълзи от очите й. Но сега тя избухна в ридания. Пътникът стана.

— Какво има? — попита той.

— Тая окаяница си позволи да пипне куклата на децата ми!

— Толкова шум за такава дреболия! Какво страшно има, ако си поиграе.

— Да я пипа с мръсните си ръчища, с гадните си ръчища!

При тези нейни думи Козет се разрида още по-сърцераздирателно.

Мъжът се запъти към вратата и излезе. Тенардиерица се възползва от отсъствието му и ритна детето под масата. То простена високо.

Вратата се отвори отново и мъжът влезе. Той носеше приказната кукла, пред която се захласваха цял ден децата от селото. Той я изправи пред Козет и каза:

— Вземи, твоя е.

Козет вдигна очи, стори й се, че слънцето идва към нея, чу невероятните думи: „Тя е твоя“, погледна мъжа, после се сгуши в своя ъгъл. Не плачеше и като че ли не смееше да диша. Тенардиерица, Епонин, Азелма стояха като истукани. И пиячите се стъписаха. В кръчмата се възцари тържествена тишина.

— Какво стоиш, Козет — каза Тенардиерица с престорено благ глас. — Защо не вземеш куклата си?

— Козет, гълъбче, господинът ти подарява тази кукла — намеси се гальовно и Тенардие. — Вземи я. Тя е твоя.

Козет изпълзя из скривалището си и загледа едва ли не с уплаха дивната кукла. Лицето й беше още обляно в сълзи, но в очите й заблестяха чудните зари на радостта. Тя пристъпи най-сетне и промълви плахо:

— Може ли, госпожо?

— То се знае, щом е твоя!

— Вярно ли, господине? Наистина ли дамата е моя?

Очите на странника бяха пълни със сълзи. Само кимна утвърдително.

— Ще я наричам Катрин — каза Козет и прегърна буйно куклата.

Сега беше ред на Епонин и Азелма да гледат със завист Козет. А детето сложи куклата на един стол, отпусна се на земята пред нея и застина в безмълвно съзерцание.

— Защо не си играеш, Козет? — попита непознатият.

— Но аз си играя — отвърна детето.

Странникът беше в този миг най-омразният човек на Тенардиерица. Тя не беше в състояние да се преструва като мъжа си. Побърза да прати децата да си легнат и с майчинска загриженост се обърна към жълтия човек:

— Тя днес много се умори. Трябва да си легне.

Козет отнесе Катрин в прегръдките си.

Непознатият беше потънал в мислите си. Останалите посетители се умълчаха. Той им вдъхваше почтителна боязън. От време на време ханджийката отиваше при мъжа си, за да си излее душата.

— Дърто говедо! Какво са го прихванали? Защо се домъкна само да ни тормози? Отде му хрумна да иска това грозилище да си играе, та пък и кукли седна да му купува. Да подарява кукли от четиридесет франка на тая кучка, която бих харизала за четиридесет су! Чавка ли му е изпила ума? Пощръклял ли е този шантав старик?

— Защо се вълнуваш? — успокояваше я мъжът й. — В цялата работа няма нищо необикновено. На теб ти е приятно детето да работи, а на него му се ще то да играе. Има ли право? Има. Пътникът може да прави каквото пожелае, стига да плаща. Какво ти става на тебе? Дори малоумен да е, не ти влиза в работата. Защо се пениш, когато той има пари?

Господарски тон и кръчмарски довод, нетърпящи възражение.

Клиентите се разотидоха. Кръчмата опустя. Огънят угасна, но пришелецът продължаваше да стои на мястото си в една и съща поза. Откакто я нямаше Козет, не беше промълвил нито дума.

— Така ли смята да прекара нощта? — мърмореше недоволно жената.

Когато часовникът отзвъни два часа след полунощ, тя се призна за победена и каза на мъжа си:

— Прави каквото щеш. Аз си лягам.

Мъжът й седна на една маса и се зачете във вестника си. Измина още един час така. Гостът не мръдна. Тенардие се изкашля и стана. Той се приближи до непознатия и се осмели да попита:

— Няма ли да си отдъхнете, господине?

„Да си легнете“ му се стори много фамилиарно и недостатъчно любезно. „Да си отдъхнете“ изразяваше уважение. Освен това подобни думи притежават тайнственото свойство да раздуват на сутринта сметката на клиента. Стая, в която „си лягаш“ струва двадесет су, цената на стая, в която „си отдъхваш“ може да се качи и до двадесет франка.

— Да, да. Къде е конюшнята ви?

— Господине, ще ви отведа в стаята ви.

Тенардие го заведе в една стая на първия етаж, наредена разкошно с мебели от акажу, креват като лодка и завеси от червено хасе.

— Какво е това? — попита пътникът.

— Сватбената ни спалня. Пазим я за редки гости. Ние спим оттатък.

— В конюшнята щеше да ми е по-добре — каза студено пътникът.

Тенардие се престори, че не е чул нелюбезната му забележка.

Той запали две нови свещи върху камината, в която гореше буен огън. Под стъклен похлупак върху камината, беше поставена сребърна диадема и портокалови цветчета.

— А това какво е? — попита пришелецът.

— Сватбеният накит на жена ми.

Непознатият огледа накита с поглед, който сякаш казваше: „Нима това чудовище е било някога невинна девойка?“

Впрочем Тенардие не казваше истината. Той бе наел къщата мобелирана и бе купил на безценица сватбения накит, защото бе сметнал, че придава изтънченост на съпругата му и порядъчен изглед на заведението.

Тенардие се оттегли в стаята си. Жена му не беше заспала.

— Да знаеш, че утре изхвърлям Козет!

— Много си се засилила — отвърна й хладно Тенардие.

Останал сам, пътникът сложи в един ъгъл на стаята пакета и бастуна си. После свали обувките си, взе една свещ и излезе. Пресече коридора и стигна до стълбището. До ушите му долетя слаб шум, който приличаше на детско дишане. Той тръгна по посока на шума и дойде до триъгълната дупка под стълбата. Там сред всевъзможни издънени кошници и счупени гърнета, в праха и паяжините имаше постеля. Ако изобщо може да се нарече така изтърбушеният сламеник и изпокъсаното одеало. Ни помен от чаршафи. Сламеникът беше сложен направо върху каменните плочи. На такова легло спеше Козет.

Тя бе заспала дълбоко, както си беше облечена. Зиме не се събличаше, за да мръзне по-малко. Тя притискаше до себе си куклата.

През отворената врата до жалката й спалня се виждаше доста обширна тъмна стая. В дъното зад стъклената врата се белееха креватчетата на Епонин и Азелма, а до тях се забелязваше кошчето на момченцето, което се беше драло цялата вечер.

Непознатият се канеше да се оттегли, когато погледът му попадна на камината. В нея нямаше огън, но нещо друго привлече вниманието му: две прелестни детски обувки. Мъжът си припомни останалия от памтивека обичаи децата да слагат в навечерието на Коледа обувката си в камината, надявайки се, че добрата фея ще пусне в нея някакъв подарък.

Пътникът се наведе. Добрата фея, майката, ги беше вече посетила и във всяка обувка блестеше по една новичка монета от десет су. Мъжът зърна в дъното на огнището още нещо. Взря се и различи груба дървена обувка, с полепнала по нея кал. С трогателната доверчивост на децата, които, макар и постоянно разочаровани, никога не престават да се надяват, и Козет беше сложила обувката си в камината.

В дървената обувка нямаше нищо.

Чужденецът бръкна в джоба на жилетката си, наведе се и пусна в обувката на Козет един златен луидор. После безшумно се прибра в стаята си.