Виктор Юго
Клетниците (54)

ГЛАВА XVII
СЪВСЕМ САМА

То не погледна вече нито една сергия. Щом отмина барачките, навлезе в мрака. Дрънченето на ведрото му беше дружина. То нарочно го клатеше по-силно. Мракът се сгъстяваше. По улиците не се мяркаше жива душа. Срещна само една жена, която се извърна след него…

— Къде ли отива това дете? Я гледай, нашата Чучулига била!

Когато отмина ъгъла на последната къща, Козет се спря. Беше излязла от Монфермей и пред нея се разстилаше черна безлюдна шир. Страхът й вдъхна смелост.

„Какво пък! — помисли тя. — Ще кажа, че няма вода!“

И решително закрачи назад към селото. Но ненаправила и сто крачки, пак се спря. Сега пък й се привидя Тенардиерица с уста на хиена и гневно пламнали очи. Какво да прави? Накъде? Пред нея призракът на Тенардиерица, зад нея — всички сенки на нощта и на гората. Отстъпи пред призрака на Тенардиерица. Излезе тичешком от селото, влезе тичешком в гората. Докато тичаше, едва сдържаше хълцанията си.

Необятната нощ се възправи пред крехкото създание. От една страна насъбран целият мрак, от другата — мъничка прашинка.

Козет стигна до извора. Той представляваше тясно коритце, издълбано от водата в глинестата почва, заобиколено от мъхове и треви. Една вадичка излизаше от него с тихо ромолене.

Козет дори не си пое дъх. Опря се на дървото край извора и загреба вода с ведрото. Не усети, че монетата се изтъркули от джоба й и падна в извора. Изтегли почти пълното ведро и го остави на тревата. Едва тогава се почувствува съвсем отмаляла. Принуди се да седне.

Небето тъмнееше над нея, покрито с черни облаци. Леден вятър духаше откъм равнината. Страшно стърчаха голи клони. Козет трепереше като лист. Очите й гледаха диво. Ръцете й вкочанясаха от студ. Стана. Отново я обзе страх, непреодолим страх. И една единствена мисъл: да избяга оттук. Хвана с две ръце тежкото ведро. С голяма мъка го повдигна. Направи двадесетина крачки и пак се принуди да спре! Така вървеше, привела телце, с напрегнати слаби ръчички. Вървеше съвсем бавно и час по час си почиваше. Мислеше си тревожно, че ще й трябва цял час, за да стигне до кръчмата и Тенардиерица ще я бие. Клетото сираче не можа да сдържи един вопъл.

— О! Боже мой! Боже мой!

В същия миг почувствува, че ведрото олеква. Нечия ръка, която й се стори огромна, беше хванала дръжката и го беше поела решително. Някакъв мъж я беше настигнал, без тя да го усети.

Необясним вътрешен усет ни предупреждава при случайните срещи в живота ни. Детето не се уплаши.

Мъжът я заговори. Гласът му беше тих и тъжен.

— Много тежко е за тебе това ведро, дете.

— Да, господине — отвърна Козет и повдигна глава.

— Дай ми го. Аз ще ти нося. На колко години си?

— На осем, господине.

— А отдалеч ли идваш така натоварена?

— От извора в гората.

— И надалеч ли отиваш?

— Най-малко на четвърт час оттук.

Мъжът помълча малко, после попита внезапно:

— Нима нямаш майка?

— Не зная — прошепна детето.

И преди мъжът да я попита нещо друго, добави:

— Не ми се вярва. Другите си имат. Аз си нямам. И мисля, че никога не съм имала.

Мъжът се спря, остави ведрото на земята, наведе се и улови с две ръце рамената на момиченцето, мъчейки се да различи чертите на лицето му в мрака.

Мършавото изпито лице на Козет изпъкваше смътно под белезникавата светлина на небето.

— Как се казваш? — попита пътникът.

— Козет.

Мъжът трепна, пронизан сякаш от електрически ток. Той се вгледа още веднъж в нея, после вдигна ведрото и закрачи.

— Къде живееш, моето момиче?

— В Монфермей, ако го знаете.

— Там ли отиваме?

— Да, господине.

Човекът замълча отново и после продължи:

— А кой те изпрати в този късен час за вода в гората?

— Госпожа Тенардие.

Мъчейки се да направи гласа си равнодушен, но без да успее да скрие издайническия му трепет, мъжът запита:

— А с какво се занимава твоята госпожа Тенардие?

— Тя е моята господарка — отговори детето. — Държи хан.

— Хан ли? Тогава аз ще преспя там тази нощ.

Мъжът вървеше доста бързо. Козет го следваше без умора. Тя вдигаше сегиз-тогиз очи към непознатия с неизразимо доверие и спокойствие.

Изминаха няколко минути. Човекът пак попита:

— Госпожа Тенардие няма ли слугиня?

— Не, господине.

— Само ти ли си?

— Да, господине. Но има още две момиченца, Понин и Зелма.

— Кои са те?

— Госпожичките на госпожа Тенардие.

— А какво правят те?

— О! — въздъхна детето. — Те си имат хубави кукли, всякакви лъскави играчки. Играят си, забавляват се.

— Целия ден ли?

— Да, господине.

— Ами ти?

— Аз работя.

— Целия ден?

Детето вдигна големите си очи, в които беше назряла една сълза, невидима в нощта и отвърна тихо:

— Да, господине.

После помълча малко и додаде:

— Понякога, когато нямам работа и ако ми позволят, и аз си играя.

— На какво?

— Както мога. Само че си нямам играчки. Имам само една оловна сабя, голяма ей толкова — и детето показа малкото си пръстче.

— Сигурно никак не реже?

— Как не, господине. Реже салата и главите на мухите.

Стигнаха до селото. Когато наближиха кръчмата, детето плахо докосна ръката му.

— Съвсем близо сме до нас, няма ли да ми дадете ведрото?

— Защо?

— Госпожата ще ме бие, ако види, че друг ми го носи. След миг те се озоваха пред вратата на ханчето.