Виктор Юго
Клетниците (53)

ГЛАВА XVI
ВИНО ЗА ХОРАТА, ВОДА ЗА КОНЕТЕ

Пристигнаха още четирима пътници. Козет беше потънала в тъжни мисли. Вече беше тъмна нощ. Наложило се бе да напълнят непредвидените кани и шишета в стаите на новодошлите и водата в казанчето се беше привършила.

Едно я успокояваше. В ханчето не се консумираше много вода.

Козет броеше минутите. Какво не би дала да се съмне по-скоро.

Внезапно в кръчмата влезе един от търговците и каза сърдито:

— Не сте напоили коня ми!

— Не може да бъде, напоен е — отвърна Тенардиерица.

— Аз пък ви казвам, че не е, стопанке.

Козет се измъкна изпод масата.

— Разбира се, господине. Конят ви е напоен. Той изпи цялата кофа.

Козет лъжеше.

— Я го виж това дребосъче! Устата му на мляко мирише, а лъже като дърто. Той пръхти по особен начин, когато е жаден.

Козет добави едва чуто с прегракнал от уплаха глас:

— Дори много хубаво се напи.

— Хайде, хайде! Без дрънкане. Дайте вода на коня ми и толкова!

— Няма що, човекът си е прав — съгласи се Тенардиерица. — Щом конят е жаден, трябва да се напои.

После се огледа наоколо.

— Ами къде се дяна онази гадина? Я излизай оттам!

Козет изпълзя от убежището си.

— Госпожица куча щерко, веднага да напоиш коня!

— Няма вода, госпожо — промълви детето.

— Какво още чакаш — кресна жената и разтвори широко вратата. — Иди да налееш! На извора нали има?

Козет наведе глава и взе празното ведро, по-голямо от нея.

— На ти, госпожица жабо, петнадесет су да вземеш на връщане хляб от фурната.

Козет пъхна монетата в джобчето на престилката си и излезе.

Сергиите се проточваха чак до ханчето на Тенардие. В последната барачка, издигната точно срещу кръчмата, продаваха играчки. Тя цялата искреше от станиол и евтини блестящи дрънкулки. Съвсем отпред търговецът беше изложил голяма кукла с розова рокля, истинска коса и очи от емайл. В цял Монфермей не се бе намерила толкова богата и щедра майка, която да я купи за детето си.

Колкото и печална да беше, Козет не можа да не се полюбува на „дамата“, както я наричаше тя вътре в себе си. Горкото дете застина от възхищение. Барачката му се стори дворец, а куклата видение. Колкото повече гледаше, толкова повече се прехласваше. Струваше й се, че вижда рая.

Тя забрави всичко, дори поръчението на Тенардиерица. Груб глас я върна към действителността.

— Още ли се помайваш тук, заплесийо? Сега ще те науча! Изчадие проклето!

Детето повлече ведрото и забърза към извора.